— Не ме е грижа — каза той. — Тя може да мисли каквото си иска. Ще ти донеса закуска в леглото, а после ще ти приготвя гореща вана. Харесва ли ти тази идея?
— Истински рай — каза Изобел, примирявайки се с една сутрин на бездействие, докато крайният й срок за „Любящият призрак“ неумолимо изтичаше, а Трой я чакаше да му върне обаждането.
— Заспивай отново — нареди Филип, като облече халата си. Изобел се облегна на възглавниците и му се усмихна. След като той излезе от стаята, тя погледна към нощната масичка. Имаше две нови книги, които я бяха помолили да прочете, и имаше материал за лекция, която я бяха поканили да изнесе. В спалнята имаше с какво да запълни полезно около един час — толкова време щеше да е необходимо на Филип, за да приготви и подреди поднос със закуска. Знаеше, че би трябвало да му е благодарна за добротата. Но беше свикнала да работи усърдно, и прекъсването на рутината всъщност не й беше от полза.
Чу стъпките му по стълбището навреме, за да скрие романа, да седне в леглото и да му се усмихне, когато той влезе.
— Съжалявам, че се забавих толкова. Мъри докара госпожа М. и се прекъснах, за да му направя чаша кафе — Филип разтвори краката на масичката за сервиране и я сложи на коленете й. Изобел се усмихна, за да покаже възторга си при вида на чайник и чаша с чай, варено яйце и студена препечена филийка.
— Как така Мъри кара госпожа М. дотук?
— Колата й отказала да запали, затова му се обадила.
Изобел се поколеба, искрено озадачена.
— Защо не се е обадила на нас?
— Сигурно не е искала да ни безпокои, знае, че напоследък работиш усърдно.
— Но защо да безпокои Мъри?
— Е, когато идва насам, минава покрай вратата им. Защо не?
— Не е редно да злоупотребяваме — каза Изобел, чувствайки, че макар това да беше вярно, имаше и други, по-сложни обстоятелства, и че тя не разбира никое от тях.
— Той е добряк — каза Филип. — Няма нищо против. И харесва Мели.
— Тук ли е сега?
— Да. Отивам да го видя. Получил е одобрение за подробните планове. Строителите ще започнат другия понеделник. Само определяме окончателно къде ще бъдат радиаторите и електричеството.
— Отлично — каза Изобел.
— Да те оставя ли на спокойствие?
— Бягай — каза Изобел с усмивка. — Знам, че копнееш да решиш къде да сложиш радиатори.
— Искам всичко да е както трябва за теб — каза той мило. — Искам да е съвършено за теб — наведе се и я целуна по косата. — Знам, че ти беше тежко през последните няколко години — каза той нежно. — Чувствах се толкова зле, сигурен съм, че е било ужасно да се живее с мен. Наистина съжалявам, скъпа, не мога да ти опиша колко съжалявам. Сега, когато се чувствам толкова по-добре, разбирам колко ужасно трябва да е било. По онова време не виждах по-далече от собственото си отчаяние. Но сега наистина постигнах обрат. Всичко ще бъде различно.
Оптимизмът му бе заразителен. Изобел вдигна поглед към него.
— О, Филип.
— Обещавам — каза той. — Нещата ще станат пак каквито бяха, преди да се разболея. Отново ще бъдем щастливи, отново истински щастливи. Каквито бяхме преди — докосна бузата й и Изобел импулсивно хвана ръката му и целуна пръста му. Той й се усмихна. — Приятна закуска — каза и излезе тихо от стаята.
Изобел не докосна храната: вместо това се облегна на възглавниците и се втренчи невиждащо в тавана. „Започва се“, каза си тихо. Помисли си, че ако това беше роман, този щеше да е моментът, в който героинята трябва да направи избор, важен момент в сюжета. В романите, които Изобел пишеше, героинята винаги избираше верния път, моралното решение, пътеката на дълга, и после откриваше, че това й носи радост. „Това би било прекрасно“, прошепна си Изобел, докато отместваше подноса от коленете си. „Да се върна при Филип и да открия, че това е най-прекрасното нещо, което съм можела да направя. Да постъпя правилно и да открия, че това е най-доброто решение.“
Изобел върна обаждането на Трой, докато Филип и Мъри обхождаха отново и отново малкия участък земя между обора и къщата. Виждаше от прозореца двамата — младия, слаб и строен мъж, и по-възрастния, също толкова деен, също толкова енергичен, също толкова жизнен.
— Аз съм — каза тя на Трой. — Съжалявам, че те изпуснах вчера.
— Добре ли си? — попита той, нащрек заради хладния й тон.
— Добре съм.
— Всичко наред ли е вкъщи? Басейнът добре ли се пълни?
— Още не е започнал — каза тя. Филип хвърли поглед към прозореца й и й се усмихна — широка, щастлива и сияйна усмивка. Изобел помаха в отговор.
— Как е работата?