— Аз ще те откарам до гарата — предложи Мъри.
— Благодаря — каза Изобел хладно.
Отидоха заедно до колата му и той задържа отворена вратата. Изобел влезе и пропътуваха пътя до гарата в непрекъснато мълчание.
— И да си изкараш чудесно, нали? — каза Мъри предизвикателно, докато тя слизаше.
Изобел се поколеба и погледна обратно в колата. Лицето на Мъри беше в сянка, но той сякаш се усмихваше.
— Да се срещаш с издатели, за да разглеждаш корици на книги, не е точно прекрасно изживяване — отбеляза тя.
Той се надвеси напред, палавото проблясване на усмивката му беше съвсем очевидно.
— Бях забравил, че отиваш за това — каза той. — Разбира се. Издателите.
Изобел не отклони поглед и кимна.
Той бързо й намигна.
— Ще дойда да те посрещна, ако кажеш на Филип по кое време пристигаш, когато позвъниш тази вечер.
Изобел изправи рамене.
— Благодаря, но се надявам Филип да иска да ме посрещне лично.
— Разбира се — каза той. — Ще стане както искаш, Изобел. Знаеш това.
Трийсет и едно
Изобел позвъни на Трой от гара „Ватерло“. Трябваше почти да крещи, за да надвика шума от съобщенията по високоговорителя на гарата.
— Трябваше да дойда — каза тя. — Съжалявам. Просто трябваше да те видя.
Дори в шумната гарова зала го чу как остро си поема дъх.
— Трябва да ме видиш?
Тя осъзна силата на онова, което беше изрекла.
— Да — каза безпомощно. — Трябва.
— О, добре, ела — каза той, съвземайки се. — Идвай направо тук. Мога да си освободя остатъка от деня.
Изобел се нареди на опашката за таксита, мислейки си как само преди няколко седмици щеше да е замаяна от възторг пред перспективата да прекара деня, а също и нощта, с Трой. Сега не чувстваше нищо освен безпокойство при мисълта за онова, което щяха да си кажат и как щеше да се държи той, и ужас, че можеше да се опита да я подмами да се върне към еротичния делириум от дните на турнето, да я изкуши отново да бъде Зелда.
Плати на таксито пред къщата на Трой и натисна звънеца за офиса. Интеркомът съобщи за нея с бръмчене и Изобел се усмихна плахо на красивото момиче на рецепцията.
— Каза да влизате направо — съобщи момичето с безлична недружелюбност. Изобел мина покрай рецепцията и влезе в офиса на Трой.
Трой седеше зад бюрото си и говореше по телефона: усмихна й се широко и й махна към един стол, докато приключи разговора. Ведро изрече в слушалката: „Да. Абсолютно. Обичам те“, а после затвори. Изобел се запита с кого ли беше говорил така сърдечно, а той скочи от стола, взе двете й ръце в своите и я целуна по едната буза, а после по другата.
— Изглеждаш фантастично — каза. — От теб лъха на селска чистота и свежест.
Изобел се отдръпна леко от бодрата неискреност на докосването му.
— Говориш така, като че ли съм някакъв перилен препарат.
— С пролетна свежест — каза той. — Готова за почивка.
Изобел отново се отпусна в ниското кресло.
— Кафе? — попита Трой.
— Може ли да се качим в апартамента ти? — попита тя, хвърляйки поглед на отворената врата към рецепцията.
— Добра идея — каза той бодро, излезе пръв от офиса в малкото антре и тръгна по стълбите към апартамента си горе.
Изобел почти се беше надявала и почти бе очаквала с ужас, че той ще я вземе в прегръдките си в мига, щом вратата се затвори зад тях, но той просто я заведе в кухнята и сипа кафе във филтъра на кафемашината.
— Имам от едно ново кафе — отбеляза той. — „Мусонен Малабар“. Оставяли зърната на масите за сушене…
— Знам — каза Изобел грубо. — Знам всичко за него.
— О! — той мълчаливо извади френските си чаши за кафе.
— Може ли да отида да погледна нещата й? — попита Изобел.
Той вдигна поглед, изненадан.
— Разбира се, че можеш.
Изобел тръгна надолу по късия коридор към стаята да гости. Отвори вратата. Веднага усети възбуждащото ухание на Зелда: скъпо, дискретно, омайващо. То извика спомена за няколкото нощи, в които Изобел беше Зелда или беше в компанията на Зелда, когато това ухание витаеше по гладката кожа на Трой.
Завесите бяха дръпнати, стаята тънеше в загадъчна, изпъстрена със сенки дневна светлина. Изобел отвори чекмеджетата на тоалетката и там, в най-горното, беше колекцията на Зелда от козметика, малките четки и пръчици, подредени спретнато една до друга. В следващото чекмедже беше бельото й — синият комплект с бродерия, какъвто имаше и Трой, а също и комплект в съвсем бледожълто, и един в кремаво. Трой ги беше увил в леко ароматизирана тънка опаковъчна хартия, приличаха на коледни подаръци, скрити в очакване на празника. Следващото чекмедже съдържаше неотворени кутии със скъпи, неизползвани чорапи и чорапогащници.