— Наясно съм с това — каза неохотно. — Но е вярно също и че я създадохме заедно и искам да се разберем да спрем заедно. Можеш да продължиш да правиш нещо друго, каквото и да е това друго, което искаш, с някой друг. Не очаквам да контролирам живота ти. Но наистина смятам, че имам право на глас по отношение на нея. Когато пиша сама в кабинета си, тогава аз съм тя. Пиша като нея. Тя е още в главата ми. Не мисля, че можеш просто да избягаш с нея. Тогава тя е аз, а аз съм тя.
— Тя е нашият общ призрак — каза той.
Тя кимна.
— Искам тя да довърши този роман и да спечели парите, а после да си отиде и никой да не чуе повече за нея.
— Но сега тя е част от мен, също както е част от теб, докато пишеш. Ти може и вече да нямаш нужда от нея, освен заради писането. Но аз имам. Все още имам нужда от това, което тя ми дава — каза Трой.
Изобел го погледна умолително.
— Не можеш ли да минеш без това?
— Защо да го правя?
— Защото аз те моля. Защото все пак я създадохме заедно. Тя е наполовина моя, в крайна сметка.
Трой поклати глава.
— Отново предявяваш претенции за собственост.
— Е, и какво, ако предявявам? — настоя Изобел, внезапно принудена да премине границата на вежливостта.
Погледът на Трой беше твърд, нетрепващ.
— Ако смяташ да претендираш, че я притежаваш, че тя е нещо, което може да бъде притежавано, наистина говориш за нея като за стока, като торта, която можем да нарежем и да си поделим: резен за теб, резен за издателите, резен за мен. Ти я превръщаш в предмет, не в личност, не в призрак. А за мен това е далеч по-вулгарно от всичко, което може да става в един нощен клуб.
Изобел придоби виновно изражение.
— Да, разбирам.
— Нима тя е предмет, създаден от нас, който можем да приберем в кутия или да затворим, или е самоличност, която създадохме, също толкова валидна, колкото Изобел Латимър и Трой Картрайт? — предизвика я Трой.
— Ако кажа, че тя е личност? — запита Изобел.
— Тогава тя има собствен живот.
— Ако кажа, че е предмет?
— Тогава не си по-добра от всички останали, които вземат някоя жена като теб и си я поделят: писателският й талант за издателите, десет процента за мен, деветдесет процента за Филип; умението й да бъде грижовна — сто процента за Филип. Сексуалността и любовта й към живота? Изобщо не я искаме; сто процента, прибрани в кутия. Никой не иска цялата жена, никой дори не иска да я види. И именно това, че ти беше разделена на парчета, че половината от теб беше нежелана, те правеше толкова нещастна, преди изобщо да измислим Зелда. Нима целият смисъл на създаването й не беше тя да възстанови у теб онези части от същността ти, от които се беше отказала, за да бъдеш добра съпруга на един болен съпруг?
— А за теб? — върна Изобел предизвикателството. — Какво донесе тя на теб?
Трой се извърна, за да не може тя да види лицето му.
— О, какво значение има сега? — попита той нацупено. — След като казваш, че тя трябва да си върви?
Изобел изтърпя един неловък обяд с Трой в съседното бистро, но не остана за следобеда или нощта. Когато се върнаха в апартамента му за кафе, тя му каза, че има работа у дома, и той любезно се престори, че не забелязва голямата пътна чанта, която беше оставила в коридора до входната врата. Позвъни в офиса си, помоли служителката на рецепцията да поръча такси за Изобел, и свали чантата й до колата, когато таксито пристигна.
— Изпрати ми всичко, което си написала, възможно най-скоро — каза той. — Само първа чернова. Искам да видя в каква посока си тръгнала. Не е нужно да изпипваш всичко, просто искам най-обща представа за очертанията на историята от началото до края.
— Никога не съм ти изпращала нещо неизпипано — възрази Изобел.
— С това е различно — каза той кратко. — Имам основателни причини да го видя веднага.
— Е, вече е почти написано — каза Изобел. — Бих могла да ти изпратя първата чернова до две седмици. Но не бива да я показваш на никого, не е готова за публикуване. Има нужда от още една чернова, може би две.
— Просто искам да я видя — каза Трой. — До две седмици би било страхотно.
Целуна я — вежлива лондонска целувка, по едната буза, а после по другата, без топлота, без ласка, скрита зад лекото докосване на устни по кожа. Изобел сложи длани на ръцете му над лактите и го прегърна за миг.
— Съжалявам, че накрая стана така — каза тя. — Аз наистина…
Трой се усмихна, без да й позволи да се доизкаже, независимо какво беше това, което „тя наистина…“