— Смятах да работя този следобед.
Филип изцъка с език. Проблемът на Изобел се крие в това, че работи твърде усърдно, помисли си той. Агентът й Трой, издателите й, рекламните й агенти — те всички си мислеха, че имат еднакво право да се разпореждат с времето й, а тя беше твърде вежлива да откаже. Хората се разпореждаха с нея, а тя беше достатъчно неразумна да се опитва да угоди на всички.
— Вземи си почивка — нареди той. — Имаш нужда от почивка.
— Добре — каза тя, мислейки си, че въпросът с бастиона, крепостната стена, крепостния вал или дигата можеше да бъде решен утре сутринта, преди да вземе влака за Лондон.
Той влезе, накуцвайки, в кръчмата, донесе й чаша бяло вино и двамата седнаха на слънце. Изобел отметна глава назад, излагайки лице на топлината.
— Идилично — каза тя. — Обичам месец май.
— Най-хубавото време от годината — съгласи се той. — Нивата, която Ригби остави на угар миналата година, е просто пълна с иглики.
— Такива късметлии сме, че живеем тук — каза тя. — Не бих понесла да живея в Лондон.
— Беше добър избор — каза той. — Просто ми се иска да знаех докога ще можем да останем в тази къща.
Тя хвърли поглед към него крадешком, докато той пиеше бавно питието си.
— Със сигурност имаме поне още няколко години.
— Първата трудност ще бъде със стълбите — каза той.
— Можем да вземем една от онези движещи се платформи за стълби.
Филип направи гримаса.
— По-скоро бих преместил спалнята ни на долния етаж. Бихме могли да използваме кабинета ти, а ти можеш да пишеш горе. Няма да има никакво значение за теб.
За един кратък миг тя съжали, че щеше да изгуби красивата гледка от прозореца на кабинета си, която обичаше, и лавиците за книги, чийто модел сама беше измислила.
— Разбира се. Би било чудесно.
— При условие, че госпожа М. е готова да продължи да идва, и може би да върши малко повече неща. Ще имаме нужда от някой да поддържа градината.
— Толкова ужасно скъпо е — отбеляза Изобел. — Разходите по заплащането на други хора са толкова големи. Заради плащането на осигуровките става направо ужасно.
— Това е нашият стил на живот — напомни й той. — Има логика да харчим пари за удобствата си.
— Стига парите да продължат да идват.
Той се усмихна.
— Защо да не идват? Досега още не си написала книга, която да не е спечелила една или друга награда. Трябва ни само някой да купи филмовите права, и можем да преустроим обора и да направим вътре плувен басейн и гимнастически салон.
Тя се поколеба, питайки се дали да изтъкне очевидното: че нямаше вероятност за екранизация на нейна книга, и че литературните награди и хвалебствия не бяха гаранция за добри хонорари от издателите. Въздържа се. Беше си обещала, че никога няма да го тревожи с парични проблеми. Беше приела като свое задължение да печели парите и да го освободи от страха от дългове, когато той беше изправен пред толкова много други, по-големи страхове.
— Старият обор ще е идеален за плувен басейн — повтори Филип. — Онзи ден четох едно изследване. Плуването е най-доброто упражнение за човек в моето състояние. Много по-добро от ходенето. А ако го направим в обора, ще може да се използва целогодишно. Трудно е да спортуваш през зимата.
— Не съм сигурна, че можем да си го позволим — каза Изобел предпазливо.
Той поклати глава, забелязал неохотата й, и настоя:
— За какво си пестим парите? Говориш така, сякаш ще живеем вечно. Е, аз със сигурност няма. Знаем това достатъчно добре. Не виждам защо трябва да бъдем толкова предпазливи.
Изобел се насили да се усмихне и вдигна чашата си към него:
— Прав си, знам. Да пием за варианта с Холивуд и за нас — вече милионери, с плувен басейн в някогашния обор и яхта в Средиземно море!
— Може да погледна цените на басейните — каза той.
— Да, направи го — каза тя. — Защо не?
Офисът на Трой се намираше в Излингтън, в префасонирана редова къща във викториански стил. Той живееше в апартамент на горния етаж, а приземният етаж се заемаше от други двама литературни агенти, красиво момиче седеше зад гишето на рецепцията, имаше и една претоварена с работа асистентка, която беше наета да върши административната работа на всички.
Изобел седна на ръба на един стол, заобиколена от ръкописи, докато Трой навлече сакото си „Армани“, оправи го на раменете и приглади копринената си вратовръзка. Тъмносин костюм и тъмносиня вратовръзка. На фона на строгия цвят светлокестенявата коса и чистата кожа на Трой изглеждаха по момчешки красиви.
— Изглеждаш великолепно — отбеляза той, като потупа джобовете си, за да се увери, че е взел кредитните си карти. Взе мобилния си телефон, за да го носи в ръка: никога не би развалил линията на сакото, като го сложи в джоба си.