— В гримьорната си ли би искала да отиде мадмоазел Виър, или в стаята за подготовка на участниците? — попита тя Трой, като хвърли поглед назад към Зелда, която вървеше бавно надолу по коридора зад тях, гледайки с безразличие рекламните снимки на стари филмови звезди по стените.
— В гримьорната си — реши Трой. — Ще има нужда от чай „Дарджилинг“ и минерална вода.
— Разбира се, разбира се — каза младата жена. — Режисьорът ще иска да размени набързо няколко думи с нея, но нали вече сте видели списъка с въпросите?
Трой кимна.
Завиха зад един ъгъл и служителката от техническия екип с почтително привеждане, почти реверанс, задържа отворена една врата, за да мине Зелда.
— Гримьорната ви, мадмоазел Виър — прошепна тя.
— Merci — отвърна Зелда, мина плавно край нея и седна на стола пред яркоосветеното огледало.
Вратата се затвори зад тях.
— „Merci“ беше много добра идея — похвали я Трой.
Тя се обърна бързо да каже нещо, но той вдигна предупредително пръст.
— Бъди Зелда — каза настойчиво. — Не спирай да бъдеш нея, докато не се прибереш у дома. Всичко трябва да бъде гладко и безупречно.
Тя си пое рязко дъх, кимна и се облегна назад в стола.
— Наистина се чувствам доста ужасно — каза тя с провлечения тон на Зелда. Протегна ръка и той видя, че пръстите й треперят. — Толкова мразя да говоря за себе си!
— Чай — препоръча той. — Аз ще го направя.
До тоалетната масичка на звездата имаше малък хладилник, а отгоре — чайник, насипен чай „Дарджилинг“, чаши и чинийки. Трой изчезна в свързаната с гримьорната душ-кабина, напълни чайника, върна се и го включи. Надникна в хладилника.
— Мляко — каза той. — И — я виж ти!
— Какво?
— Половинка хубаво шампанско. Много добра идея.
— Бих предпочела да пия чай.
— Пий и двете — заяви Трой. — Това би трябвало да ти вдъхне увереност. И още нещо…
Зелда повдигна една съвършено оформена вежда. Трой отиде тихо до вратата и пусна резето. Отвори портфейла си и извади пакетче бял прах. Докато Зелда гледаше, той взе едно списание от масичката за кафе и изсипа малко от белия прах върху него. Раздели го с ръба на кредитната си карта и го подреди в две малки линийки прашец, бял като сняг.
— Това е кокаин — каза Зелда слисано. Разпозна ритуала на подготовката, макар да не познаваше наркотика. Беше виждала хората да вземат кокаин във филмите. Сега за първи път го виждаше в реалността.
— Отразява се много добре на самоувереността — заяви Трой. — Със сигурност си вземала преди?
Зелда поклати глава, но по красивото й лице се изписа будното, жадно любопитство на Изобел.
— Никога. Не. Никога. С Филип пушехме канабис, когато бяхме по-млади, но това беше отдавна — никога дори не съм виждала такова нещо.
— Ето така се прави — Трой нави на тръбичка банкнота от двайсет лири и й показа. Пъхна я в едната си ноздра и запуши другата с пръст. Смръкна леко, проследявайки с тръбичката ивицата прашец. Потупа леко тръбичката и близна пръст, попи невидимия остатък от прашеца и после подаде тръбичката на Зелда.
— Не мисля…
— Зелда е на друго мнение — каза той категорично. — Освен това знам, че ще помогне.
Без да протестира повече, тя взе от него банкнотата и се наведе над списанието. Отбеляза с безстрастен интерес, че имаше някаква причудлива наслада в това да гледа как белият прах изчезва, която сякаш изобщо не бе свързана със замайването, което почувства секунди след това.
— Не забравяй да вкусиш — напомни й Трой.
Като в мъгла, Изобел близна пръст, попи с него остатъка от прашеца и го разтри по венците си. Моментално почувства езика си надебелял и подут.
— Само си огледай лицето — предупреди я Трой, като погледна собственото си отражение, вдигнал лице към огледалото, за да може да види долната страна на ноздрата си. Усмихна й се широко, ободрен. — Идеално.
Обърна се, когато чайникът кипна, и старателно се зае с приготвянето на чая.
— Как се предполага, че ще се почувствам? — попита Изобел.
— Еуфорична, уверена, малко замаяна — каза Трой, докато наливаше чай и разбъркваше вътре мляко. — Дадох ти да вкусиш съвсем малко. Просто за да те ободри — подаде й чашата и се обърна да отключи вратата. Почти веднага след това се почука. Трой стрелна Изобел с бърз, усмихнат, съзаклятнически поглед.
— Давай, момиче — каза той и отвори вратата.
Беше продуцентът.
— Просто се отбих да ви поздравя с „добре дошли“ — каза той. — Направихме репетиция и сме напълно готови. Публиката тъкмо пристига. Петнайсет минути преди да излезете в ефир, ще пратим някой да дойде да ви вземе и да ви покаже пътя. Слизате пет стъпала и сядате с Рейн и Стивън на софата. Ще видите къде — той пристъпи напред и включи телевизора, окачен над тоалетната масичка. На него се виждаше студиото преди излъчването, млади мъже и жени местеха камери, проверяваха кадрите, криеха кабели.