— Но трябва да решим — настоя той. — Казах, че ще върна обаждането на Мъри и ще му кажа каква система искаме. Обещах да му кажа утре или вдругиден.
— Тогава можем да решим утре — каза тя.
— Утре ще искаш да пишеш — каза той. — Знаеш, че ще е така. А аз искам да задвижа нещата.
— Тогава ти реши — каза тя. — Проектът е твой. Навлязъл си в него. Ръководиш го още от първия ден. Може да си остане изцяло твой. Вземи решението, това ме устройва.
Филип изглеждаше възхитен.
— Е, явно аз проявявам по-голям интерес към него, отколкото ти.
— Ще се влюбя в него, щом бъде завършен — обеща му тя. — Просто не се вдъхновявам много от чертежи. Знаеш това. Мозъкът ми не е устроен така.
— Винаги съм разбирал от дизайн — каза той. — Представих си го мислено веднага щом започнахме да го обсъждаме. Мъри каза, че никога не е имал клиент с такава ясна представа за това, което иска. Каза, че повечето хора просто казват, че май биха искали плувен басейн, понякога го завеждат да види мястото, а не разполагат с достатъчно площ дори за детски басейн! Аз казах: „Не, измерих целия обор, преди изобщо да вдигна телефона“.
— Сигурна съм, че си бил съвсем точен — каза Изобел.
Усещаше как зад очите й се заражда главоболие. — Точно затова толкова много ти се доверявам да вземаш решенията.
Филип сгъна плановете и ги прибра в специална папка с надпис „Плувен басейн“.
— Остави на мен тогава — каза той доволно. — Аз ще се погрижа за всичко.
На сутринта Филип беше станал преди нея. Донесе й чаша чай в леглото.
— Колко е часът? — попита Изобел, като се надигна и седна с усилие, гледайки навън през прозореца към неприветливата зимна тъмнина.
— Седем — каза той ведро.
— Добре ли си? — попита Изобел и взе подадената чаша. Филип винаги спеше до късно, това беше един от ефектите на състоянието му. Не беше ставал преди нея от години.
— Отлично — каза той бодро. — Но Мъри се обади снощи и каза, че може да намине на път за друг обект рано сутринта, така че реших да съм готов да го посрещна. Готов съм да взема решението за дизайна на сауната, и мога да получа отстъпка от цената, ако направя поръчката преди края на месеца.
— О — каза Изобел.
— Ще му направя чаша чай, когато дойде — каза Филип. — Никога не отказва чаша чай сутрин. Все хуква от къщи, без да е закусил.
Изобел кимна.
— Облечи се и слез, за да се запознаеш с него — каза Филип. — Наистина трябва да се видите. Ще бъде тук много често, щом работата започне.
Когато Изобел влезе в кухнята, Мъри, строителят на басейни, седеше до кухненската маса, с чиния препечен хляб с масло и чаша чай пред него. Когато Изобел влезе, той стана и й отправи лека, дяволита усмивка.
— Това е Мъри Блейк — каза Филип. — Моята съпруга, писателката.
— Госпожо Латимър — каза Мъри и подаде ръка. — Такова удоволствие е да се запознаем най-сетне.
— Приятно ми е — каза Изобел сковано. За момент изпита глупаво съжаление, че носеше стара дълга плетена жилетка с навити ръкави и доста опърпана пола. Мъри носеше топла риза от вълна и памук, кожена жилетка, плътни тъмнокафяви панталони и големи, дори грамадни ботуши. Ръкостискането му беше внимателно, кафявите му очи я гледаха усмихнато. Отметна кичур къдрава тъмна коса, сякаш се стесняваше.
— Моля ви, заповядайте, седнете — каза Изобел вежливо.
— Искаш ли препечена филийка? — попита Филип. — Мъри не можа да устои.
— Сама ще си направя по-късно — каза Изобел. Установи, че няма желание да закусва с майстора на басейни.
— О, няма да се бавя, тръгвам, за да не ви се пречкам — каза Мъри, разтълкувал моментално неприветливото й отношение.
— О! Просто исках да кажа… — Изобел млъкна рязко. Явно нямаше нищо, което би могла да каже, за да поправи неловкото положение, възникнало след отказа й. — Първо трябваше да погледна нещо — каза тя. — Вие двамата закусете, аз ще отида да свърша малко работа — тя излезе от стаята и чу как Филип казва със задоволство: „Сега можем да се залавяме за работа“, докато разстилаше плановете върху кухненската маса.
Единайсет
В сряда Изобел слезе с колата надолу по хълма до вестникарската будка и си купи вестник. Дори не го погледна, докато не стигна с колата до отбивката на върха на хълма, където бе паркирала преди, за да яде бразилски орехи в шоколад. После изключи двигателя и разгъна вестника.
Най-отгоре на първата страница, над заглавията, имаше редица малки снимки и цитати от по един ред от статиите вътре. Имаше снимка на лимузина и красива руса жена, която се привеждаше напред, за да излезе от нея. Надписът над снимката гласеше: „От ужаса до шумната слава: Коя е истинската Зелда Виър?“ Изобел прелисти страниците до централния раздел, женските страници. Имаше три снимки на Зелда, разположени на двойната средна страница. На едната тя излизаше от лимузината, на друга седеше в ресторанта, на трета се виждаше как сервитьорът й поднася шампанско. Изобел огледа и трите с нещо като примесен с опиянение ужас. Снимката с лимузината беше добра, фотографът я беше заснел под ъгъл, така че тя гледаше с усмивка нагоре към него, а от полуразтвореното сако се виждаше горната част на гърдите й. Снимката в ресторанта не беше толкова „ласкава“. Лицето й беше заснето в едър план и Изобел забеляза бръчките около очите си и уморената, отпусната кожа на шията си. Последната снимка, със сервитьора, поднасящ шампанско, беше толкова стилизирана, че на нея можеше да е почти всеки. Представата, която подсказваше, беше „богата разглезена красавица“, а намекът за господство с поклона на мъжа само засилваше това впечатление.