Изобел сложи куфара си в багажника на колата, без да възрази, и седна на мястото до шофьора. Филип поспря край отворената входна врата и й помаха за довиждане, докато господин М. подкара надолу по алеята и излезе на пътя.
В неделя вечерта Изобел и Трой вечеряха в хотелската й стая. Трой отдели малко време, за да я инструктира как да се държи с провинциалната преса и какво ще очакват журналистите.
— Но със сигурност — възкликна Изобел, заобиколена от море от вестникарски изрезки, — за всички трябва да е очевидно, че историята не е истина. Не може да вярват сериозно в нея.
— Разбира се, че не вярват — каза Трой. — Не става въпрос да вярват на теб, да вярват на това, което казваш, или да вярват на това, което самите те пишат за теб. Именно затова подбираме интервютата ти толкова грижливо. Всеки знае, че това е измислица. Избягваме журналистите, чиято специалност би била да разобличат това като лъжа. Използваме само онези, които обичат лъжите.
— Защо някой би обичал лъжите? — почуди се Изобел.
— Някои от тях — защото са мързеливи: по-лесно е да се водиш по лъжите, отколкото да откриеш истината и да поправиш лъжите. Други — защото са хитри: лъжите продават повече вестници и списания, отколкото баналната истина. Трети — защото наистина са глупави, успели са някак да си внушат, че такива истории със злодеи и оцелели, всички тези драми се случват всеки ден, а хората успяват да преодолеят преживяното и си купуват дизайнерски дрехи, и са бодри и невредими само няколко седмици по-късно.
Изобел поклати глава.
— Сякаш цял един живот ме дели от къщи.
— Не гледаш достатъчно телевизия — изтъкна Трой. — Ако гледаше, щеше да знаеш, че всички канали, дори уважаваните, които излъчват прилични предавания, бълват преувеличения и глупости. Всичко от извънземни до спонтанно възпламеняване. Две или три вечери седмично, опитни продуценти и оператори пресъздават извънредни ситуации, в които хора скачат в реката да спасяват давещи се кучета, и вярват, че починалите им деца ги предупреждават да не вземат автобус номер 22. От полицията излъчват филм, на който е заснето как хора крадат консерви с боб от рафтовете в супермаркета, и призовават за помощ при арестуването им, сякаш на някого му пука. Хора постъпват в болница за животоспасяващи операции и позволяват на снимачния екип да влезе с тях. Дори собствената ти смърт вече не е достатъчно вълнуваща, освен ако не я покажат по телевизията. Всеки иска да има малко драма в живота си, всеки иска дял от мелодрамата. Всеки иска собствените му преживявания да бъдат върнати при него като отражение, уголемени, оцветени, подходящо осветени. Никой вече не иска да бъде обикновен.
— Е, тя със сигурност не е обикновена — отбеляза Изобел, като посочи към списанието със Зелда на корицата. Над главата й с вдигната във висока прическа коса беше заглавието: „Нова принцеса на сърцата?“
— Мисля, че малко се поувлякохме с „кралската връзка“ — каза Трой замислено. — Не искаме хората да се развълнуват толкова много, че от Бъкингамския дворец да пуснат опровержение. А ако започнат да следят Зелда, за да видят дали ще отиде в Сандрингам, ще разберат, че няма да отиде.
Изобел сви рамене.
— Това е просто едно списание, което се раздава безплатно в супермаркетите.
— Въпреки това ще охладим страстите — реши Трой. — Още по-добре е да отречем, преди някой друг да го направи. Тогава никой не може да ни обвини в лъжа, и ще успеем да поддържаме интереса. Можеш да го отречеш утре в Нюкасъл, ще бъде хубава сензация за провинциалните селяндури. Ще изпитат чувства, че са в центъра на събитията — той се изправи на крака. — А сега е по-добре да вървя. Утре ни предстои голям ден. Ще вземем ранния влак за Нюкасъл и цял ден и цяла вечер ще разговаряш с местните медии там. У теб ли е програмата ти?
— Да — каза Изобел. — Но няма ли да останеш за кафе тази вечер?
Той поклати глава.
— Трябва да отида в офиса. Да проведа няколко телефонни разговора. Да уредя някои неща, преди да заминем.
Забеляза, че тя не се надигна от софата да го изпрати, а остана на мястото си, излегната на възглавничките, в показно прелъстителна поза. Осъзна с леко раздразнение, че без гривата от руса коса и драматичния грим за него тя си беше Изобел Латимър: интелигентна, интересна писателка на средна възраст. Не и жена, която дори за миг би си представил като своя сексуална партньорка. Не и жена, която би възбудила особено желание у някого, помисли си той.
Нещо от това сигурно бе проличало в изражението му, защото тя се надигна рязко от софата и се отправи смутено към вратата, сякаш чувстваше, че е било грубо от нейна страна да не се изправи по-рано. Трой я последва. Имаше чувството, че навярно е редно да се извини, задето не е откликнал на дискретното й подканване. Несъмнено беше в негов интерес да се старае Изобел да е доволна. Защото, ако Изобел не беше доволна, тогава в какво настроение щеше да бъде Зелда? Тя спря за миг с ръка върху дръжката на бравата и попита: