Зелда кимна.
— Ще бъде чудесно — каза тя твърдо. — Хайде, Трой — мина бързо покрай него и се качи в таксито. Трой затвори внимателно вратата след нея и се обърна към младия мъж.
— Не се тревожете — каза мъжът на Трой със съзаклятническо намигване. — Това е детска игра. Определяме предаването като високо интелектуално само защото всички говорят ли, говорят, безкрайно дълго време. Ако може да върже две думи, ще се справи. А ако се запъне, в студиото ще има човек, който ще може да я измъкне от затруднението. Някой от Манчестърския университет, някой, който разбира от книги, който е наясно с цялата философска позиция. Човек с ум главата, нали разбирате какво имам предвид?
— О, да — каза Трой горчиво, като заобиколи до другата страна на колата. — Знам точно какво имате предвид.
Вечеряха в ресторанта. Зелда привлече погледите, когато се появи с тъмносинята си коктейлна рокля и безкрайно високите токчета. За аперитив пи шампанско, а после с яденето — вода. Трой, отпускайки се след цял ден, прекаран нащрек, забеляза, че поглъща по-голямата част от бутилката червено вино, която беше поръчал за двамата.
Зелда отказа десерт, но взе малка чаша черно кафе. Отпи една глътка, после остави чашата настрана.
— Не е ли хубаво? — попита Трой.
— Пия само колумбийско — каза тя провлечено.
Трой се ухили, предполагайки, че Изобел Латимър пие вкъщи само разтворимо кафе.
— Ще го върна — предложи той.
Тя поклати глава.
— О, не, не създавай проблем. Вместо това ще вземем бутилка шампанско.
Трой хвърли поглед към часовника си: беше десет часът.
— Не е ли по-добре да си легнеш рано? — попита той.
Зелда му отправи през масата поглед, който го накара да затаи дъх от желание.
— Да, мисля, че е добре да го направя — каза тя. — Да поръчаме да донесат бутилка шампанско в моята стая.
Трой я последва вън от ресторанта, улавяйки погледите на мъжете, които се зазяпваха след Зелда. Когато стигна до фоайето, тя вече беше повикала асансьора.
Апартаментът на Зелда беше най-добрият в хотела. Тя махна на Трой да седне в тапицирано с брокат кресло и се изтегна на софата като персийска котка със светла козина. Трой се обади на румсървиса, докато Зелда изрита обувките си и изпружи краката си с извити стъпала в прозрачен чорапогащник.
— Всъщност денят не беше лош — каза тя.
— Никак не беше лош — каза Трой, като седна в неудобното кресло. Известно време мълчаха в очакване. После на вратата се почука и Трой отвори на човека от румсървиса, който носеше кофичка с лед, шампанско и две чаши. Трой измъкна тапата на бутилката и наля по една чаша на двамата. Зелда премести крак от възглавничката на софата.
— Защо не дойдеш да седнеш тук? — попита тя с копринен глас.
Тринайсет
Трой прекоси стаята, отиде до софата и седна до нея. Зелда отпи малко шампанско, а после се обърна към него.
— Донесе ли си роклята на Зелда? — попита тя.
— Да — каза тихо Трой.
— Защо не отидеш да я облечеш?
Главата на Трой беше замаяна от алкохола.
— Не знам — той се поколеба.
Тя му се усмихна мило и каза:
— Можем да изчакаме. Можем да чакаме цяла вечност. А можем и да се откажем от цялата история и изобщо да не си правим труда. Няма значение. Става дума за цената само на какво? — една рокля и чифт обувки. Можем просто да зарежем всичко това. Да го оставим неизказано. Недовършено.
Трой незабавно възропта:
— Не, наистина искам…
Тя се усмихна уверено.
— Знам, че искаш. Но те е страх да започнеш. Разбирам това. За мен беше по-лесно да започна да се променям, защото отначало си мислех, че се „маскирам“ само заради книгата, заради парите. Едва сега разбирам, че съм променяла себе си. Трябваше да се променя. Имах нужда от промяна. Исках да бъда някоя друга — поправи се тя. — И себе си, и друга жена. Трябваше да имам друг живот. Вече не можех да бъда само Изобел Латимър — тя замълча за миг. — Съмнявам се, че разбираш това.
— Защо да не го разбирам?
— Не ми се вярва да разбираш, че човек може да погледне живота си и да се изпълни с такова ужасно отчаяние — каза тя тихо. — Можеш да погледнеш живота си и да си кажеш: „Боже мой, Боже мой, аз съм на петдесет и две, повече от половината ми живот мина, а имам само това, направих само това, а имах такива надежди“.
— Написала си някои прекрасни книги — намекна Трой.
Тя се изсмя кратко и рязко.
— Знам. Но не е достатъчно, Трой. Исках да живея, не само да пиша за живеенето.
— Не виждам как Зелда би могла да бъде решение на този проблем — каза бавно Трой.