При тази мисъл тя се разведри.
— Тя би го направила, нали?
Той се усмихна:
— Не си представям Зелда да се скъсва от работа, за да купи нещо, което не желае особено. Мога да си я представя как казва съвсем ясно на съпруга си, че тя печели парите, а той само ги харчи, и това трябва да спре.
— Но тя не е особено добра жена, нали? — осмели се да каже Изобел. — Ние я създадохме като жена, която може да си отмъсти на похитителите си. Всъщност изобщо не й дадохме морален облик. Тя не е способна на подобно ниво на морална преценка. Тя е измислен образ, а не морален човек, който живее в сложен свят.
Трой се усмихна.
— Бих казал, че невинаги е предимство да бъдеш добра жена. Струва ми се, че би било страхотно да бъдеш някой, който не е способен да ориентира живота си по определена морална преценка.
За момент си помисли, че беше стигнал твърде далече, тя би отблъснала идеята да бъдеш морално безразсъден. Но после тя се обърна в прегръдката му и го погледна, с лице, много близо до неговото. Трой осъзна, че са се озовали в интимна близост без защитата на лицето на Зелда помежду им. Нямаше слой от фон дьо тен и пудра, нямаше маска от очна линия и коректор. Нямаше нищо, освен чисто измитото лице на Изобел и неговото, толкова близо, че можеха да се целунат.
Не се целунаха. Взираха се един в друг, сякаш трябваше да опознаят всяка пора, всяка бръчка по лицето на другия. Той видя как кожата й потъмняваше под очите в сенки, станали почти тъмнокафяви. Тя видя извърнатите надолу ъгълчета на устата му, които след няколко години, навярно пет или десет, щяха да го бележат като неудовлетворен човек. Той видя умората в лицето й, провисналата кожа на челюстта и при очните й орбити. Видя разклоняващите се линии от ъгълчетата на очите й, където усмивките бяха изтощили кожата и й бяха придали характерни гънки, и осъзна, че напоследък тя рядко се усмихваше искрено и широко. В някакъв момент радостта от живота беше белязала лицето й, но сега бръчките приличаха на коловози по неизползван път.
— Уморена си — каза той, и гласът му беше изпълнен с нежност, сякаш говореше на нежно обичан приятел, който бе завършил дълго, тежко пътуване и още не му беше позволено да си почине.
За момент тя не продума; после поклати глава.
— Нещастна съм. Различно е.
Той я зачака да каже нещо повече.
— Сега двете неща ми се струват еднакви — каза тя бавно. — Сега умората и нещастието ми се струват едно и също. Често имам чувството, че съм уморена, а, разбира се, аз наистина работя много усърдно; работя и се подтиквам да работя по-усърдно. Но това чувство на изтощение, чувството на поражение още, преди да съм започнала, чувството, че имам твърде много за вършене и не съм в състояние да свърша всичко — това изобщо не е истинска умора. Знам го, защото изпитвам все същото, когато се събуждам сутрин. Дори ако спя цяла нощ от десет вечерта до десет сутринта, пак се събуждам, чувствайки се уморена. Не се чувствам уморена, а изхабена. Не се изтощавам от усилието, изтощавам се при мисълта за усилие. Не искам утрото да настъпва. Не искам денят да започва. Искам да проспя остатъка от живота си. Ако можех да заспя и да не се събудя никога повече — бих го направила.
Трой я прегърна малко по-плътно, сякаш искаше да заглуши с рамото си тази ужасна, откровена изповед. Но тя отказваше да бъде накарана да замълчи. Искаше той да знае, искаше да изрече мрачното си признание.
— Единственото нещо, което ми доставяше наслада, истинска наслада, беше писането — каза тя тихо. — Когато Филип се разболя и мислехме, че ще умре, това беше единственото, което ме откъсваше от страха и скръбта. После, когато той беше зле през цялото време, просто винаги и непрекъснато зле, писането ми беше единственото живо и жизнено нещо в цялата къща. А после, по някаква причина, писането ми стана някак ужасно кухо. Не мога да опиша причините. Струваше ми се, че цял живот съм писала едни и същи книги за едни и същи хора, хора като мен, в къщи като моята, горе-долу на моята възраст, и отново и отново трябваше да правят избори: дали да признаят или да скрият. Да се доверяват или да се съмняват. Да останат ли верни и предани или да зарежат всичко. И понеже те са в моите романи, а не в роман на някой от онези млади автори, които мислят, че нищо не е по-важно от тях самите, които мислят, че единствената история, която си струва да се разкаже, е тази за себични желания и стремеж да постигнеш собствена индивидуалност, защото това са моите герои, те винаги избират благоразумието, доверието, постоянството — тя въздъхна за миг. — Боже мой, но те са отегчителни.