Не само Измат се бе променил през последните години.
Гледката, която завари в родината си, бе коренно различна. В долините буквално не бе останал здрав камък. Руските самолети и хеликоптери бяха разсипали земите северно от Панджшир, където се намираше Шах Масуд, чак до Пактия и хребета Шинкай на юг.
Афганистанската армия и Хад, тайната полиция на режима в Кабул, обучена от КГБ, можеха да контролират и сплашват хората в равнините, но планинците и онези, които бяха напуснали градовете и селата, за да се присъединят към тях, бяха много по-упорити и както се оказа по-късно, непобедими. Въпреки въздушната подкрепа, на каквато британските колониалисти отдавна в миналото не бяха могли да разчитат, съдбата на съветските войски започваше да напомня на разбитата английска колона, поела самоубийствения преход от Кабул към Джалалабад.
По пътищата дебнеха засади, а планините защитаваха обитателите си от въздушните удари. Пък и фактът, че през септември 1986-а муджахидините се сдобиха с американски ракети „Стингър“, принуди съветските пилоти да летят все по-високо, твърде високо, ако трябва да сме точни, или да рискуват да бъдат свалени. Руските загуби се увеличаваха непрестанно, а към тях се прибавяха все повече ранени или болни. Дори в контролирано общество като съветското, духът падаше стремглаво с всеки ден.
Войната беше изключително жестока. Пленниците бяха рядкост и истинските щастливци бяха сполитани от бърза смърт. Планинските родове особено мразеха руските пилоти и, ако успееха да пленят някой, го връзваха, разпаряха му корема, а после го оставяха жив под палещото слънце, докато вътрешностите му не изсъхнат. Другият вариант бе да го оставят в ръцете на жените и техните остри ножове за дране на кожи.
В отговор руснаците бомбардираха, взривяваха и засипваха с куршуми всичко, което мърдаше — мъже, жени, деца и животни. Над планините бяха пуснати милиони мини, които в крайна сметка превърнаха цяла една нация в инвалиди, когато войната свърши, милион афганистанци бяха убити, милион — завинаги осакатени, а пет милиона бяха бежанци.
Измат Хан знаеше всичко за оръжията от престоя си в бежанския лагер и любимото му беше, разбира се, автомат „Калашников“. Горчивата ирония в случая бе, че това изобретение на руснаците, любимо на всяко революционно или терористично движение по света, сега беше използвано срещу самите тях. Американците обаче имаха сериозна причина да снабдяват муджахидините именно с АК-47 — така те можеха да попълват амунициите си направо от убитите съветски войници.
Другото предпочитано оръжие беше гранатометът, лесен за ползване и презареждане и сеещ неминуема смърт на близки и средни разстояния.
Измат Хан беше едър за петнайсетте си години и отчаяно му се искаше страните му да обраснат с брада като на истински мъж. Скоро планините го превърнаха точно в такъв — суров и здрав млад мъж. Краката на пущуните сякаш никога не се уморяваха и на височините, на които на други хора не би достигнал въздух, дишането им бе равно и спокойно.
Година след завръщането му у дома, един ден го повика баща му. С него имаше някакъв непознат с почерняло от слънцето лице и черна брада. Носеше шалвари и роба, туристически обувки и кожен елек без ръкави. На земята зад него лежеше най-голямата раница, която момчето бе виждало, и два подобни на тръби предмета, увити в овчи кожи. Освен това непознатият носеше тюрбан на пущун.
— Този човек е наш гост и приятел — каза Нури Хан. — Дошъл е да ни помогне и да се бие на наша страна. Трябва да занесе нещо на Шах Масуд в Панджшир и искам от теб да го съпроводиш дотам.
5.
Младежът се втренчи в непознатия. Сякаш не бе чул казаното от Нури Хан.
— Той афганец ли е?
— Не, ингилиз.
Измат Хан се слиса. Та това бе вечният враг. Нещо повече, имамът в мадраса заклеймяваше англичаните с яростна злъч. Този човек беше кафир, неверник и насрани, християнин, който цяла вечност щеше да гори в ада. И сега той трябваше да го съпроводи през стотици километри в планините чак до прочутата долина на север? Да прекара дни и нощи с него? А баща му, при все че беше добър човек и добър мюсюлманин, го бе нарекъл „приятел“. Как бе възможно?
Англичанинът докосна гърдите си над сърцето.
— Салаам алейкум, Измат Хан.
Нури Хан не говореше арабски, въпреки че в последно време към планинците се бяха присъединили много арабски доброволци. Те общуваха единствено едни с други, вършеха свои си неща и нямаше никаква причина да се сближаваш с тях. Но Измат беше чел Корана много пъти, а Коранът бе на арабски. Пък и имамът говореше само на този език. Така че момчето знаеше достатъчно.