Талибанската армия, изправена срещу Северния съюз, бе унищожена от въздушни удари, идващи или от американските самолетоносачи в Индийския океан, или от бомбардировачите „А-10“, прелитащи от Узбекистан. Насочвани от инфрачервените лъчи, ракетите и бомбите унищожаваха талибаните систематично, а таджиките триумфално заемаха позициите им.
Измат Хан продължаваше да отстъпва на юг. Талибанската армия на север първоначално наброяваше 30 000 войници, но губеше по около хиляда на ден. Нямаше лекарства и доктори, евакуацията беше немислима. Ранените просто казваха молитвите си и мряха като мухи. Крещяха „Аллах акбар“ и се изправяха срещу дъжда от куршуми.
Частите на талибаните бяха разнебитени и макар десетки хиляди да бяха карани почти насила да се записват в армията, повечето не искаха да воюват. Истинските фанатици се топяха. Измат Хан обаче продължаваше всекидневно да влиза в бой с пълното съзнание, че това може и да е за последно. На 18 февруари остатъкът от дивизията му стигна град Кундуз.
Кундуз е като малък остров, населяван от гилзайски племена, които са пущуни, сред море от таджики и хазарейци. Това беше последното убежище на талибаните. И именно там те решиха да се предадат.
Афганците не виждат нищо нередно в това да се предадат след преговори, стига условията да бъдат стриктно спазвани. Така цялата талибанска армия се предаде на генерал Фахим.
Сред талибаните имаше две неафгански групи. Едната беше От 600 араби, предани на Осама бин Ладен. До момента обаче бяха загинали над 3000 араби и Западът нямаше да рони крокодилски сълзи, ако и тези стигнеха до Аллах колкото се може по-бързо.
Другите бяха около две хиляди пакистанци и ако участието им в конфликта станеше публично достояние, много хора в Исламабад нямаше да могат да спят спокойно. Генерал Мушараф си даваше ясна сметка, че след 11-и септември има само един избор — или да се превърне във верен съюзник на САЩ и да получава милиарди под формата на помощи, или чрез военното си разузнаване да продължи да подкрепя талибаните и бин Ладен, но да плати последствията. Той избра САЩ.
Военното му разузнаване обаче все още държеше малка армия от агенти в Афганистан и пакистанските доброволци, били се за талибаните, винаги можеха да разкажат кой точно ги е надъхвал за яростната им борба на север. Затова в рамките само на три дни агентите тайно бяха върнати в Пакистан.
Друга тайна договорка доведе дотам, че около четири хиляди задържани бяха продадени за различни суми на САЩ и Русия. Руснаците искаха чеченци и — в жест към Ташкент — опозиционно настроени узбеки.
Пленената армия наброяваше над четиринадесет хиляди, но броят непрекъснато намаляваше. В крайна сметка Северният съюз обяви пред световните медии, които вече се бяха насочили на север, за да отразяват истинската война, че държи около осем хиляди военнопленници.
По-късно се реши узбекският командир генерал Достум да получи пет хиляди от тях. Той пожела да ги закара далеч на запад, в контролираните от самия него територии в Шеберган. Натикаха ги в метални контейнери, в които можеха да стоят единствено прави. Нямаха храна и вода. По някое време войниците решиха да пробият в контейнерите дупки, за да влиза въздух — и го направиха със серия откоси, които продължиха, докато писъците отвътре не спряха.
Останаха 3015 пленници, които бяха разделени на араби и други. Арабите бяха отвсякъде — саудитци, йеменци, мароканци, алжирци, египтяни, йорданци и сирийци. Узбеките бяха оставени на милостта на Ташкент и Москва. Повечето чеченци — също. Малцина от тях оцеляха. По време на войната чеченците бяха смятани за най-ожесточените, непримирими и самоубийствено настроени воини.
2400 военнопленници останаха в ръцете на таджиките. За тях повече не се чу нищо.
Един от войниците, които разпределяха пленниците, заговори на Измат Хан на арабски и понеже той му отвърна на същия език, решиха, че е арабин. Той не носеше пагони или документи, беше мръсен, гладен и изтощен. Нямаше сили да се съпротивлява, докато го тикаха в една или друга посока. Затова се озова сред шестимата афганци, които трябваше да бъдат извозени към Мазар и Шариф, право в ръцете на узбеките на Достум. По онова време медиите вече бяха навсякъде и под зоркия поглед на ООН на пленниците се осигуряваха необходимите условия.
Отнякъде се намериха камиони и шестстотин задържани бяха натоварени в тях за пътуване на запад към Мазар. Последната им спирка обаче нямаше да е самият град, а огромен затвор на петнайсетина километра след него.