Имаше и места, избрани заради безличността и отдалечеността им. В тях разполагаха съветските дезертьори, докато проверяваха легендите им и ги пазеха от отмъстителните агенти на КГБ, чийто щаб бе в съответното посолство или консулство.
Ветераните от ЦРУ все още трепват при спомена за дезертиралия в Рим полковник Юрченко, комуто за всеобщо учудване бе позволено да излезе на вечеря с разследващия го агент в ресторант в Джорджтаун. По някое време Юрченко отиде до тоалетната и повече не се върна. Хората на КГБ се бяха свързали с него и му бяха припомнили за семейството му в Москва. Изпълнен с угризения, той се върза на обещанията за помилване и реши да се върне с тях в родината. Повече никой не чу нищичко за него.
Марек Гъмиени зададе на отдела в Лангли, който отговаряше за тайните квартири, само един въпрос: „кое е най-отдалеченото, сигурно и най-малко подозрително място от всички?“
Отговорът не се забави.
— Наричаме го „Хижата“ — каза шефът на отдела. — Там не стъпва човешки крак. Намира се в Пасайтен.
Гъмиени поиска всички подробности. Трийсет минути след получаването на досието вече бе взел решение и бе дал съответните заповеди.
Източно от Сиатъл има област със стръмни, гористи и заснежени през зимата планини, познати като „Каскадите“. Те са разделени на три зони — голям резерват, дърводобивен участък и пустошта Пасайтен. В първите две има някакви пътища и постройки.
Стотици хиляди посещават всяка година резервата и той е набразден от просеки и пътеки за високопроходими автомобили, коне и планинари. Лесничеите познават всяко негово кътче.
Влизането на случайни хора в огромния дърводобивен участък е забранено, но и в него има пътища, по които ръмжащите камиони отнасят трупите към пунктовете на дъскорезниците. През зимата обаче и участъкът, и резерватът са затрупани от снега и са напълно непроходими.
Източно от тях, към канадската граница, е пустошта. През нея минават само две-три пътеки и единствено в южната й част, близо до прохода Харт, има няколко малки дървени постройки. Местността гъмжи от дивеч. Собствениците на къщурките идват за кратко през лятото, после заключват всичко и се изнасят към градските си домове. Когато настъпи зимата, в САЩ няма по-пусто кътче от Пасайтен, с изключение може би на онази част от северен Върмонт, позната още като „Кралството“, където зиме човек просто може да изчезне и вкочаненият му труп да бъде открит чак щом пролетното слънце разтопи снеговете.
Преди години една усамотена малка вила бе обявена за продан и ЦРУ реши да я закупи. Беше импулсивна сделка, за която по-късно мнозина съжаляваха, но част от висшите служители все пак ползваха къщата за лятната си почивка. Марек Гъмиени попита за нея през октомври, когато тя отдавна бе напусната и заключена. Въпреки приближаващата зима и сериозните разходи той изиска да я отворят и подготвят.
— Разбирам какво търсиш, но защо просто не използваш новия затвор в Сиатъл? — попита го шефът на отдела по недвижимите имоти.
Въпреки че говореше с колега, Гъмиени нямаше избор, освен да излъже.
— Не става дума само да го скрием или да му попречим да избяга. Налага се да помисля и за собствената му сигурност. И в най-охраняваните затвори стават нещастни случаи.
Колегата му разбра или поне реши, че е разбрал за какво става въпрос. Невидимо и сигурно убежище, което разполага със запаси за поне шест месеца. Не му трябваха повече подробности. Така че нареди на екипа, създал охранителната система на прочутия затвор Пеликан Бей в Калифорния, начаса да почне работа.
До Хижата нямаше път. На север от градчето Мазама се виеше просека, която свършваше на петнайсетина километра от вилата. Единственият достъп бе по въздух. Марек Гъмиени използва новите си правомощия и нареди за снабдяването да се използва тежкотоварен хеликоптер „Чинук“ от авиобазата в Маккорд, южно от Сиатъл.
Бригадата инженери и строители започна работа. Материалите се набавяха от региона със съдействието на щатската полиция. Разполагаха само с най-необходимата информация. Според легендата Хижата трябва да бъде превърната в отлично охраняван изследователски център.
Докато всъщност оборудваха затвор за един-единствен обитател.
Режимът в замъка Форбс ставаше все по-тежък. Майк Мартин се раздели със старите си дрехи и вече носеше само пущунска роба и тюрбан. Не се бръснеше, нито се подстригваше.
На камериерката, която не проявяваше никакъв интерес към гостите на лорда, бе разрешено да остане. На градинаря Хектор — също. Третият от персонала беше Ангъс, бившият сержант от САС, преквалифицирал се в управител на имението.