Малко преди Коледа бяха включени дванадесетте мощни компютъра, които щяха да играят ролята на мозъчен център. С тях денонощно работеше екип от шестима души.
Централата на „Клин“ бе специална структура, сформирана за конкретна операция, и с нея, благодарение на указанията на Джон Негропонте и последвалите уговорки, щяха безусловно и всеотдайно да си сътрудничат всички американски и английски разузнавателни ведомства.
Всеки от компютрите бе защитен от ISDNBRENT-ленти с по две карти. Отделно всеки харддиск можеше да бъде разкачан, за да бъде прибиран в сейф, когато не е в употреба.
Самите компютри бяха свързани с централата на МИ-6 на Воксхол Крос и с Гровнър, тоест с офиса на ЦРУ в американското посолство на Гровнър Скуеър в Лондон.
За още по-голяма сигурност комуникациите с „Клин“ бяха зашифровани с код, достъп до който имаха само неколцина висши офицери.
После „Клин“ започна да извършва онова, което на пръв поглед извършваха и останалите клонове на разузнаването — да подслушва и записва всяка дума, изречена на арабски в Близкия изток или в ислямските общности, разпръснати по света. Освен от звука обаче „Клин“ се интересуваше и от изображенията. Всеки образ, заснет от сателитите КН-11 „Кийхоул“ и изпратен в лабораториите на Националната разузнавателна служба, беше препредаван към шотландската авиобаза. Същото се отнасяше и за събраното от набиращите все по-голяма популярност безпилотни самолети „Предатор“, чиито фотоси, заснети от височина 6000 метра, обикновено стигаха единствено до главния щаб на американската армия в Тампа, Флорида.
Някои от по-комбинативните умове сред персонала на Едзел вече разбираха, че „Клин“ е в пълна готовност и очаква нещо да се случи, но никой от тях не бе сигурен точно какво.
Малко преди Коледата на 2006-а Алекс Сийбарт се свърза с господин Лампонг в офиса му в Индонезия, за да му предложи един от двата големи контейнеровоза, регистрирани в Ливърпул. По стечение на обстоятелствата и двата бяха собственост на малка компания, с която „Сийбарт и Абъркромби“ поддържаше повече от добри отношения. „Маккендрик Шкпинг“ беше семейна фирма на повече от век. Бизнесът се ръководеше от главата на фамилията — Лиам Маккендрик, който бе и капитан на „Контесата на Ричмънд“, докато синът му Шон отговаряше за другия кораб.
Водоизместимостта на „Контесата“ беше 8000 тона, корабът пътуваше под британски флаг, бе на прилична цена и нямаше ангажименти след 1-ви март.
Алекс Сийбарт спести на Лампонг подробността, че най-горещо бе препоръчал сделката на Лиам Маккендрик и че старият шкипер веднага се беше съгласил. Ако „Сийбарт и Абъркромби“ успееха да му осигурят товар от Америка за Англия, пролетният му курс щеше да е изключително доходоносен.
Без знанието на бъдещите си партньори Лампонг се обади на един човек в Бирмингам и той отскочи с кола до Ливърпул, огледа с мощен бинокъл „Контесата на Ричмънд“ и после засне кораба с телеобектива си от различни ъгли.
Самият Лампонг отговори на имейла на Сийбарт след седмица и се извини за закъснението под претекст, че му се е наложило да обиколи дъскорезниците из страната. В мейла си изразяваше надеждата, че „Контесата“ е напълно подходяща за целите им, и уточняваше, че приятелите му в Сингапур ще дадат подробностите за лимузините, които трябва да бъдат извозени от Великобритания до Далечния Изток.
Макар Лампонг да представяше сингапурските си приятели за китайци, те всъщност бяха малайзийци, при това не обикновени мюсюлмани, а крайни ислямистки фанатици. Ползваха нова банкова сметка в Бермуда, открита от вече покойния Тефик Ал Кор, който бе трансферирал средствата от нищо неподозираща малка частна банка във Виена. Малайзийците нямаха никакво намерение да губят пари от лимузините. Напротив, смятаха да възвърнат инвестицията си и да ги продадат веднага щом изпълнят целта си.
В казаното от Марек Гъмиени пред агентите на ЦРУ в Гитмо — че Измат Хан ще бъде изправен пред съд, който ще разгледа евентуалното му освобождаване — имаше известна доза истина. Гъмиени смяташе да организира дело, което в крайна сметка да пусне афганеца на свобода.