— И с кого мислиш, че ще се сблъскам по време на пътуванията си, Темиън? — попита Мартин.
Тя спря до един голям камък и седна, за да даде почивка на краката си.
— Има много групи, но ще ти обърна внимание върху две. Чувал ли си думата „салафити“?
— Да, позната ми е.
— Това са онези, които искат да се върнат към самите корени, към златния период на исляма. Тоест към първите четири халифата преди повече от хиляда години. С дълги бради, сандали, роби, стриктно спазване на Шериата, отричане на модерното общество и на Запада, който го е създал. Рай на Земята, разбира се, не може да съществува, но фанатиците винаги са били в досег с нереалното. Нацистите, комунистите, маоистите и последователите на Пол Пот са изклали стотици милиони в преследване на маниакалните си мечти. И половината от жертвите им са били техни съратници, набедени в липса на достатъчно вяра. Чистките на Сталин и Мао са именно това — изтребване на ренегатите.
— Това описание идеално пасва на талибаните — каза Мартин.
— Да, и те са в кюпа. Говорим за атентатори самоубийци, фанатични последователи на духовните прозрения на своите господари, не много начетени, но напълно всеотдайни и вярващи, че омразата, която изсипват над околните, ще угоди на Аллах.
— Има и по-лоши ли? — Мартин вдигна вежди.
— О, да — отвърна Темиън Годфри, изправи се и закрачи обратно към замъка. — За истинските екстремисти бих използвала друга дума. „Такфир“. Каквото и да е било значението й по времето на Уахаб, днес то се е променило. Истинският салафит не пуши, не залага, не танцува, дори не позволява слушането на музика в свое присъствие, не употребява алкохол и не общува с жени от Запада. Той бива моментално разпознаван по това как изглежда и как се държи. А от гледна точка на националната сигурност, разпознаването е наполовина спечелена битка. Има обаче хора, които са готови да възприемат всеки западен обичай, независимо колко омразен им се струва, и да се престорят на напълно интегрирани в западното общество и, следователно, на напълно безопасни. Деветнайсетимата атентатори от 11-и септември и тези от Лондон бяха именно такива. Нормални млади мъже, които ходят на фитнес, играят крикет, възпитани, услужливи, единият от тях дори учител на бавноразвиващи се деца, постоянно усмихнати и подготвящи масово убийство. Ето това са наистина опасните. Мнозина от тях са образовани, подстригани, гладко избръснати, костюмирани, с прилични професии. Превърнали са се в хамелеони, които временно се обръщат срещу вярата си, за да успеят в крайна сметка да извършат нечувани жестокости в нейно име… О, слава на Небесата, стигнахме. Ставите ми нямаше да издържат повече. Време е за дневната молитва. Майк, ти ще изречеш призива и после ще започнеш ритуала. След време може да те поканят да го направиш. Смята се за огромна чест.
В началото на януари ъ Джакарта се получи имейл от офиса на „Сийбарт и Абъркромби“. „Контесата на Ричмънд“ щеше да отплава от Ливърпул на 1-ви март, натоварена с луксозни лимузини „Ягуар“. След разтоварването им в Сингапур щеше да продължи до Северно Борнео за дървесина, а сетне да обърне към Сурабая, където към товара щяха да бъдат прибавени и бали коприна.
В края на януари строителната бригада в Пасайтен посрещна приключването на задачата си с истинско облекчение. За да успеят да се справят със сроковете, работниците спяха на обекта, а преди включването на местното отопление там цареше кучи студ. Заплащането обаче беше много добро, така че загърбиха неудобствата и завършиха навреме.
На пръв поглед вилата изглеждаше досущ като преди — може би малко по-голяма. А всъщност беше преправена изцяло. Стаите можеха и да са достатъчни за двамата офицери, ала за осемте човека, които щяха да осигуряват денонощната охрана, бе пристроено спално помещение с трапезария.
Просторната дневна бе запазена, но и към нея бе издигната пристройка с билярдна маса, библиотека, плазмен телевизор и обширна колекция от DVD-та.
Третата пристройка външно не се различаваше от останалите. И нейните стени бяха издигнати от грубо издялани борови трупи. Отвътре обаче бяха здраво подсилени с бетон. Така затворническото крило беше непревземаемо, а бягството от него — изключено.
От помещенията на пазачите до килията се стигаше през метална врата с процеп за храна и шпионка. От другата страна на вратата се намираше широко помещение. Стоманената рамка на леглото бе дълбоко забита в бетонния под и то нямаше как да бъде помръднато. Рафтовете по стените — също. На пода все пак бе постлан килим, а през подсигурените решетки на климатичната инсталация влизаше топъл въздух. Точно срещу вратата с шпионката имаше друга врата, която затворникът можеше да отваря, когато пожелае. Тя водеше към малък празен двор с бетонна пейка в средата. Стените, които го опасваха, бяха гладки и високи три метра и половина.