Четиримата мъже не бяха груби, но и нямаха намерение да губят излишно време. Двама сграбчиха афганеца, единият под мишниците, другият — през краката. Хлороформът подейства след двайсетина секунди. Съпротивата секна а тялото на затворника увисна безжизнено.
Сложиха го на носилка с колела, покрит от главата до петите с чаршаф, и го избутаха навън, където ги очакваше огромен дървен сандък. Наоколо нямаше жива душа, пазачите бяха в помещенията си. След секунди афганецът беше натикан в сандъка.
Отвън сандъкът приличаше на обикновен контейнер за превоз на товари, дори бе покрит с обичайните печати. Отвътре обаче бе звукоизолиран, а от горната му страна имаше прозорче за свеж въздух, което нямаше да отворят, преди самолетът да излети. В сандъка имаше две заковани за пода кресла, едното с ремъци, и слабо осветление. Сложиха Измат Хан в креслото с ремъците и ги завързаха стегнато, та да не може да мръдне, като все пак внимаваха да не спрат притока на кръв към крайниците му. Затворникът още спеше.
Петият агент от ЦРУ — този, който щеше да пътува в сандъка, кимна одобрително на колегите си. Те излязоха и залостиха капака. Един електрокар се приближи, повдигна контейнера и го понесе към пистата, където чакаше товарен самолет „АС-130“ „Херкулес Талън“.
Секретните полети към и от Гитмо са всекидневие, затова кулата веднага даде разрешение за излитане и гигантската машина се издигна във въздуха, за да поеме към базата Маккорд, щата Вашингтон.
След час пред лагер Екоу спря автомобил със затъмнени стъкла, от който слязоха няколко души. Щом стигнаха килията, единият от тях нахлузи оранжев гащеризон и обу пантофи. Преди да бъде качен на носилката, афганецът беше фотографиран и сега полароидната снимка послужи за сравнение на прическите и брадите. Наложиха се някои леки корекции. Падналите на земята косми бяха грижливо събрани.
Накрая набързо се сбогуваха и групичката напусна килията, като заключи вратата. След двайсет минути пазачите се върнаха в сектора — леко озадачени, но без да задават въпроси. Не беше тяхна работа. Установиха, че всичко с ценния им затворник е наред, и зачакаха зората.
Когато огромният „АС-130“ се спусна над Маккорд, утринното слънце вече галеше върховете на дърветата в Каскадите. Командирът на авиобазата беше предупреден, че става дума за товар на ЦРУ, вероятно последната доставка за новия им изследователски център в Пустошта. Нямаше нужда да знае повече. Документите бяха изрядни, а край пистата чакаше товарен хеликоптер „Чинук“.
По време на полета афганецът се беше свестил. От отвореното капаче на тавана на сандъка нахлуваше свеж въздух. Придружителят се усмихна окуражително и му предложи храна и вода. Затворникът се съгласи на сода — отпи със сламка, докато агентът държеше кутията пред лицето му.
Агентът с учудване отбеляза, че затворникът знае няколко изречения на английски. Очевидно ги бе научил по време на петгодишния си престой в Гуантанамо. Два пъти попита колко е часът, а веднъж наведе глава напред, колкото му позволяваха ремъците, и промърмори молитвите си. Иначе не обели и дума.
Минути преди кацането капакът на тавана бе затворен. Шофьорът на чакащия ги на летището електрокар нямаше и най-малката представа какъв товар прекарва към хеликоптера.
Захранваната от батерия лампичка, която не можеше да бъде видяна отвън, мъждукаше. Изолираните стени гарантираха, че няма да се чуе и звук. А и затворникът беше като котенце, както по-късно щяха да докладват на Марек Гъмиени. Не създаваше никакви проблеми.
Макар да беше средата на февруари, имаха късмет с времето. Въпреки ниските температури небето бе чисто.
Двумоторният хеликоптер кацна на площадката край Хижата и вратите на товарното отделение се отвориха, но контейнерът остана вътре. Щеше да е по-лесно да прекарат обекта до къщата пеша.
Преди да откачат ремъците, агентите на ЦРУ, които отговаряха за затворника още от Гитмо, оковаха ръцете и краката му, а после му помогнаха да се изправи и го свалиха по рампата до заснежената земя. Десетима от персонала на Хижата ги очакваха в полукръг с насочени оръжия.
Новите му пазачи го отведоха до вилата, вкараха го в предназначеното за него помещение и му свалиха белезниците. Той спря да трепери едва когато излязоха и затръшнаха вратата.
Огледа се. Килията беше по-добра, но пак си беше килия. В съда бяха казали, че ще го върнат в Афганистан. Пак бяха излъгали.
Малко преди обяд, докато слънцето огряваше Куба, друг „Херкулес“ се приземи на пистата в Гитмо. За разлика от „Талъна“, този не беше тежко въоръжен и не бе на спецчастите, а на транспортните войски. Задачата му беше да превози един-единствен пътник до другия край на света.