Когато разстановката приключи, генерал Юсуф се качи до шофьора на пикапа. Бившият затворник се метна отзад с двамата от спецчастите, които бе довел генералът. Тримата увиха лица с краищата на тюрбаните си, за да се предпазят от студа.
Пикапът се понесе на юг и скоро стигна магистралата към Газни и Кандахар. Там, като всяка вечер, се точеше колона от познатите в цяла Азия „дрънкащи“ камиони.
Повечето от тях изглеждат така, сякаш са произведени преди век. Ръмженето и скрибуцането им, както и изпусканите от ауспусите черни димни кълба, се позната гледка по пътищата из Близкия и Далечния Изток. Често можеш да ги видиш закъсали в канавката, а шофьорите им са готови да бъхтят пеша километри, докато намерят нужния чарк.
Тези камиони обаче успяват да преминат и през най-трудните планински проходи. В деретата под тесните виещи се пътища често се виждат потрошените останки на някой от тях. Цял един континент обаче разчита на невероятното разнообразие на стоки, които пренасят и до най-отдалечените му кътчета.
Преди много години англичаните ги наричат „дрънкащи“ заради множеството звънчета, с които са окичени. Каросериите им, нагиздени с панделки и цветя, са старателно изрисувани с религиозни и исторически сцени, които често тържествено омешват картини от християнството, исляма, индуизма, сикхизма и будизма.
На магистралата южно от Кабул се бяха наредили неколкостотин такива камиона. Шофьорите им спяха в кабините в очакване на зората. Пикапът спря зад колоната, Майк Мартин скочи от каросерията и отиде отпред. Лицето на мъжа зад волана беше покрито с шебаг.
Седящият до него генерал Юсуф кимна, без да отрони звук. Край на пътя. Начало на пътуването.
Вече с гръб към тях, Мартин чу гласа на шофьора:
— Успех, шефе.
Единствено хората от САС наричат офицерите си „шефе“. Майорът от американския охранителен взвод, който го бе довел в Баграм, не само нямаше представа кой е затворникът му, но и че след идването си на власт президентът Хамид Карзай беше помолил САС да създаде и обучи новите афганистански спецчасти.
Мартин тръгна пеша покрай колоната камиони. Пикапът обърна към Кабул. Сержантът от САС набра номер от мобилния си телефон, каза само две думи и затвори.
Шефът на МИ-6 за Афганистан на свой ред вдигна слушалката. Беше четири сутринта в Кабул и единайсет вечерта в Шотландия. На един от мониторите се изписа съобщение. Филипс и Макдоналд вече бяха в стаята и очакваха да видят именно това. „Клин“ започна.
Майк Мартин си позволи да извърти глава още веднъж, за да отбележи, че фаровете на пикапа са изчезнали. Обърна се и продължи напред. След стотина метра вече се беше превърнал в Афганеца.
Знаеше какво търси, но му трябваха още доста камиони, докато го открие. Регистрационен номер от Карачи. Беше почти невероятно шофьорът на такъв камион да е пущун и едва ли щеше да усети несъвършенствата в неговия пущу. Почти сигурно щеше да е белуджи, който се е насочил към дома си в пакистанската, провинция Белуджистан.
Още беше твърде рано, за да го буди. Не искаше да го стресне и да го раздразни, напротив — трябваше му в добро настроение. Затова прекара два часа свит и зъзнещ под камиона.
Към шест небето на изток порозовя. Край пътя някой запали огън и постави на ламарина върху него котле с вода. Чайните, или чаи-хана, са места, около които в голяма степен се върти всекидневният живот в Централна Азия. Понякога представляват просто огнище, запарен чай и група мъже. Мартин стана, отиде при огъня и стопли ръцете си над него.
Човекът с чая беше пущун, но за късмет на Мартин — необщителен. Междувременно той беше развил и напъхал тюрбана си в торбата, която носеше през рамо. Нямаше да е разумно да се представя за талибан, преди да е разбрал как биха приели това околните. Купи си чаша чай с шепа афгани и с удоволствие отпи. След няколко минути съненият белуджи слезе от кабината и дойде до огъня.
Слънцето изгря. Някои от камионите се върнаха към живот с облаци черен дим. Мартин последва шофьора белуджи до неговия и каза:
— Здравей, братко.
Онзи отвърна с известна неохота.
— Дали по някаква случайност не си тръгнал на юг към границата и Спин Болдак?
Ако камионът се връщаше в Пакистан, беше много вероятно да пресече границата именно при този малък град южно от Кандахар. Мартин знаеше, че докато стигнат там, вече ще е обявена награда за главата му. Затова щеше да се наложи да мине отвъд пеша.
— Ако такава е волята на Аллах — отговори шофьорът.
— Тогава, в името на Всевишния, би ли позволил един беден човек, който иска да се прибере при семейството си, да попътува с теб?