Шофьорът се замисли. Обикновено в тези дълги пътувания до Кабул го придружаваше братовчед му, но сега той лежеше болен в Карачи. Беше изкарал изтощителния курс сам-самичък.
— Можеш ли да караш?
— Смея да твърдя, че съм добър шофьор.
Поеха на юг в мълчание. От старото пластмасово радио, закачено върху таблото, се носеше някаква местна поп музика, съпроводена от стържене и писукане. Мартин не беше сигурен дали е от апарата, или от самите парчета.
Докато, с пуфтене и ръмжене, камионът прекоси Газни и продължи към Кандахар, денят превали. Спряха за чай и храна — обичайното козе месо с ориз — и доляха гориво. Мартин плати половината сметка и шофьорът видимо оцени жеста.
Макар Мартин да не говореше нито урду, нито диалекта на белуджи, а мъжът от Карачи да имаше съвсем повърхностни познания по пущу, се разбираха добре с езика на жестовете и малко арабски.
Спряха да пренощуват северно от Кандахар. Бяха в провинция Забол — диво място, населявано от диви хора. Пакистанецът нямаше никакво намерение да кара по тъмно. Беше по-сигурно да се придвижват през деня, когато пред и зад тях има и други превозни средства.
Когато наближиха предградията на Кандахар, Мартин се престори, че има нужда да подремне, и се сви на пейката зад седалките. В миналото градът беше изцяло във владение на талибаните и той не искаше някой бивш боец да реши, че е видял свой стар приятел в кабината на преминаващ камион.
На юг от Кандахар отново смени пакистанеца зад волана. Пристигнаха в Спин Болдак следобед. Мартин обясни, че живее наблизо, сърдечно благодари и слезе от камиона километри преди граничния пункт.
Шофьорът не говореше пущу, а радиото през цялото врете бе на музикална станция, затова нямаше как да научи новините. Опашката на границата бе по-дълга от обикновено и когато най-сетне успя да стигне до бариерата, му показаха снимка. От нея го гледаше брадясалото лице на талибан.
Шофьорът беше почтен и работлив човек и повече от всичко искаше да се прибере при жена си и четирите им деца. Животът така или иначе беше труден. Защо да прекара дни, дори седмици, в афганистански затвор и да дава обяснения как така не е обърнал внимание на спътника си?
— Аллах ми е свидетел, никога не съм виждал този човек — закле се той и го пуснаха да мине.
„Повече никакви непознати“, помисли си, докато се носеше по пътя към Кета. Макар да произхождаше от най-покварения град в Азия, у дома той поне знаеше какво да очаква. Афганците не му бяха никакви, защо да им се меси в работите? Запита се какво ли толкова е направил талибанът.
Мартин знаеше, че отвличането на затворническия бус, убийството на двамата пазачи и бягството на пленника от Гуантанамо няма как да се прикрият. Американското посолство веднага щеше да надигне вой.
Първи на сцената, където уж се беше разиграла престрелката, попаднаха войници, изпратени да проверят защо затворническият бус се бави. Разминаването между буса и камиона беше отдадено на лоша организация. Но затворникът очевидно беше освободен от банда талибани и сега за главите им бе обявена награда.
За нещастие, американското посолство връчи на правителството на Карзай снимка, която нямаше как да бъде отказана. Хората на МИ-6 и ЦРУ се опитаха да забавят нещата, ала не успяха да направят много. По времето, когато граничните пунктове получиха факсимиле от снимката, Мартин все още се намираше северно от Спин Болдак.
Макар да не знаеше как са се развили събитията, той нямаше никакво намерение да поема излишни рискове при прекосяването на границата. Сниши се на един хълм над Спин Болдак и изчака нощта. От мястото, където се намираше, ясно виждаше пътя, по който щеше да поеме след смрачаване.
Градчето беше на шест-седем километра. По виещия се път към него се тътреха камиони.
Преди много години ограденият с крепостни стени град бе квартира на британската армия. Мартин добре помнеше фактите около превземането му през 1919-а. Тогава англичаните за последен път във военната си история бяха използвали стълби, за да се качат на стените. Доближили зида по тъмно и почти безшумно, като се изключи трополенето на стълбите по земята и тихите ругатни на войниците.
Самите стълби били с около три метра по-къси от необходимото, така че се стоварили в сухия ров заедно със стотиците войници върху тях. За щастие, пущуните, които отбранявали града, решили, че ги атакува многоброен враг, измъкнали се от другата страна и побягнали към хълмовете. Така крепостта паднала, без да бъде даден и един изстрел.
Малко преди полунощ Мартин се прокрадва покрай стените, прекоси града и влезе в Пакистан. Изгревът го завари на още петнайсетина километра на юг по пътя за Кета. Спря до една чаи-хана и изчака там, докато най-сетне успя да се качи на камион, който превозваше пътници срещу заплащане до града. Черният талибански тюрбан, добре познат по тези територии, вече беше в негов плюс.