Той мълчаливо изслуша посланието, което му носеше момчето, кимна и два часа по-късно, когато товарът му вече бе разтоварен на брега без знанието на пакистанската митница, остави кораба под надзора на своя омански моряк и спокойно пое към джамията.
Изисканият арабин търгуваше от много години с Пакистан и добре владееше урду. Двамата с имама проведоха разговора си именно на този език.
Бин Селим отпиваше от чая, взимаше си от сладкишите и бършеше пръсти в ленената кърпичка. От време на време кимаше и поглеждаше към афганеца. Когато чу историята за бягството от затворническия бус, се усмихна одобрително. Сетне мина на арабски.
— И сега искаш да напуснеш Пакистан, така ли, братко?
— Нямам работа тук — потвърди Мартин. — Имамът е прав. Тайната полиция ще ме открие и ще ме върне на кабулските псета. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да го позволя.
— Би било наистина жалко — промърмори катарецът. — Животът ти досега е впечатляващ. Но какво ще правиш в емирствата, ако те прекарам дотам?
— Ще се опитам да открия други верни поданици на Аллах и да им предложа помощта си.
— И каква би била тя? Какво умееш да вършиш?
— Умея да се бия. И съм готов да загина в свещената война.
Капитанът се замисли.
— Ще товарим килимите призори — каза най-сетне. — Ще отнеме няколко часа. Трябва да ги подредим дълбоко в трюма, за да не ги опръскат морските вълни. После ще отплавам със спуснати платна. Ще се движа близо до вълнолома, така че ако някой реши да скочи от него върху палубата, едва ли ще го забележат.
Разделиха се с обичайните поздрави. По тъмно момчето заведе Мартин до пристанището и той внимателно огледа „Раша“, за да успее да я разпознае на съмване. Гемията мина край вълнолома малко преди единайсет. Разстоянието беше около два метра и половина и Мартин успя да го прескочи с лека засилка.
Зад щурвала беше оманецът. Фейсал бин Селим посрещна Мартин с мека усмивка и му предложи вода, за да си умие ръцете. После постави пред него тава фурми.
По обяд възрастният мъж разстла на палубата две черджета и двамата с госта му коленичиха един до друг за дневните молитви. За първи път Мартин се помоли извън джамията, където гласът му се губеше в тълпата. Справи се отлично, без да сгреши и дума.
Всеки път, когато някой агент е на опасна мисия под прикритие, ръководителите му с нетърпение чакат знак, че всичко е наред, че той е жив и че операцията продължава. Знакът може да дойде от самия агент — чрез обаждане, скрито послание във вестникарските страници за малки обяви или тебеширена черта на предварително уговорена стена. Може да дойде и от наблюдател, който не се меси в операцията, но регистрира развитието й и докладва в централата. В разузнаването наричат това „признаци на живот“.
След дълги дни на мълчание ръководителите на „Клин“ изнервено очакваха да разберат има ли признаци на живот.
Беше пладне в Тумрайт, утро в Шотландия и малко след полунощ в Тампа. Първите и последните виждаха същото, което виждаше и „Предаторът“, но не знаеха доколко е важно. В Едзел обаче бяха съвсем наясно.
Кристалната картина показваше палубата на „Раша“, върху която афганецът свеждаше чело към черджето и после вдигаше взор към небето. В компютърната зала настъпи оживление. След секунди Стив Хил прие обаждането по време на закуска и страстно целуна изненаданата си жена.
След още две минути телефонът на шкафчето до леглото на Марек Гъмиени също иззвъня. Той вдигна слушалката, заслуша се, широко се усмихна, каза: „Супер“ и отново си легна. Продължаваха по план.
11.
Попътният вятър понесе „Раша“ на юг. Изключиха двигателя и бученето от трюма отстъпи място на плясъка на водата зад борда, плющенето на вятъра в платната, скрибуцането на дървото и триенето на корабните въжета.
Неотлъчно следвана от невидимия „Предатор“ шест километра над нея, гемията пълзеше край бреговете на Иран към Оманския залив. Там вдигна всички платна и се насочи към тясната пролука между Иран и Арабия, позната като „Ормузкия проток“.
През него, там, където носът на оманския полуостров Мусандам се доближава само на петнайсетина километра от персийските брегове, постоянно се точи колона от огромни танкери. Някои от тях се носят бавно, натоварени със суров нефт за вечно гладния за гориво Запад, а други пътуват нагоре празни, за да натъпчат търбусите си с барел и от Кувейт или Саудитска Арабия. По-малките корабчета се държат близо до брега и гледат да не се изпречват на пътя на левиатаните — танкерите не си правят труда да спрат, ако пред тях Изскочи някой мъник.
„Раша“ не бързаше. Прекараха нощта в дрейф край островите източно от оманската военноморска база в Кумзар. На мониторите в шотландската авиобаза ясно се виждаше седналият на кърмата Мартин, който с пълни гърди вдишваше аромата на нощта.