Огрявани от лунната светлина, два катера с ръмжене пореха водите в посока към Иран. Той знаеше какви са. Бяха контрабандистите, които нехаеха за граници, държави и правителства. Щяха да се срещнат с посрещаните си на някой пуст ирански или пакистански бряг, да стоварят кашоните с евтини цигари и да качат на борда ангорски кожи, които после скъпо да продадат в Оман.
Два мощни извънбордови двигателя, с по 250 конски сили всеки, носеха алуминиевите им корпуси със скорост от над 50 възела. Никой не можеше да ги настигне, а и те познаваха всяко кътче на залива, никога не включваха бордните светлини и устремени към отсрещния бряг, безстрашно пресичаха пътя на танкерите.
Фейсал бин Селим се усмихна снизходително. Макар да бе контрабандист, той се имаше за много по-изтънчен от разбойниците, чиито двигатели се чуваха в далечината.
— Доведох те в Арабия, приятелю, и какво следва сега? — тихо попита той. Оманецът седеше на единия борд с корда в ръка и се опитваше да хване риба за закуска. Беше се присъединил към тях за вечерните молитви, но сега бе време за разпускане и разговор.
— Нямам представа — призна Афганецът. — Знам само, че в родината си съм обречен, а хрътките на янките в Пакистан рано или късно щяха да ме открият. Надявам се да намеря сродни души и да се присъединя към тяхната борба.
— Борба? Но в Обединените арабски емирства царува мир. Те също са верни съюзници на Запада. Във вътрешността е Саудитска Арабия, където веднага ще бъдеш разкрит, заловен и изпратен обратно. Така че…
Афганецът вдигна рамене.
— Искам само да служа на Аллах. Живял съм достатъчно. Ще се оставя на неговата милост.
— И си готов да умреш за него?
Майк Мартин мислено се върна към началното училище в Багдад. Повечето му съученици бяха иракчанчета, но тъй като произхождаха от елита, бащите им настояваха да научат перфектен английски, така че да могат един ден, начело на могъщи корпорации, да общуват свободно с Лондон и Ню Йорк. Учебната програма беше на английски и включваше курс по класическа английска поезия.
Любимите стихове на Мартин бяха за Хораций, който брани последния мост на Рим от настъпващата армия на Тарквиний. Момчетата често рецитираха един от пасажите заедно:
— Разбира се, стига да мога да умра като шахид в служба на неговия джихад — отвърна той.
Капитанът се умисли. После смени темата.
— Носиш дрехи от Афганистан. Веднага ще те забележат. Чакай.
Слезе в трюма и се върна с чисто изпрана диш-даш — бяла памучна роба, която се спуска равно от раменете до стъпалата.
— Преоблечи се — нареди катарецът. — Изхвърли шалвар камееза и талибанския тюрбан през борда.
Когато Мартин смени дрехите си, Бин Селим му подаде нова кърпа за главата — обагрена в червено кефия, опасана с черна връв.
— Така е по-добре — отсече възрастният мъж. — Сега приличаш на арабин от Залива. Като изключим говора ти, разбира се. Но знаеш ли, край Джеда има малка колония афганци, живеят там от поколения, а говорят досущ като теб. Ако някой те попита, ще му кажеш, че си от тях. А сега да поспим. Ще станем призори. Утре е последният ден от пътуването ни.
На сутринта вдигнаха котва и бавно поеха покрай скалистия връх на Ал Ганам, после обърнаха на югозапад и се насочиха към бреговете на Обединените арабски емирства. „Предаторът“ не ги изпускаше от поглед.
Обединените арабски емирства са седем, но хората помнят само имената на най-големите и най-богатите — Дубай, Абу Даби и Шарджа. Другите четири са по-малки, по-бедни и почти непознати. Две от тях, Аджман и Ум ал Кайдайн, са сгушени едно до друго в съседство с Дубай — най-развитото от седемте.
Фуджайра лежи в другия край на полуострова и граничи с Оманския залив. Седмото емирство е Рас ал Хайма. То е разположено на един бряг с Дубай, но е далеч на север, съвсем близо до Ормузкия проток, и е най-бедното и изостанало от седемте. Затова и с удоволствие приема подаръците на Саудитска Арабия, които включват джамии и училища — до едно преподаващи уахабизъм. Рас ал Хайма е местната люлка на фундаментализма и подкрепата за Ал Кайда и джихада. Гемията стигна едноименния град по залез.
— Нямаш документи, а и аз не мога да ти осигуря — обърна се капитанът към госта си. — Но не се притеснявай, така или иначе те винаги са били прищявка на Запада. Парите са по-важни. Ето.