Той напъха в ръцете на Мартин пачка дирхами. Гемията плаваше на около километър навътре в морето. Падаше мрак и тук-там в града се появиха светлинки.
— Ще те оставя малко по на юг — обясни Бин Селим. — Ще намериш крайбрежния път и ще се върнеш в града. Знам една малка странноприемница в старата му част. Евтина, чиста и дискретна. Стой там и не си показвай носа навън. Ще си на сигурно място, а аз, ако е рекъл Аллах, може би ще намеря приятели, които да ти помогнат.
Мракът вече напълно ги обгръщаше и „Раша“ пое към една голяма постройка. Бин Селим добре познаваше това място. Бившата крепост Амра сега бе превърната в хотел с яхтклуб за богатите чужденци. В този час пристанът бе съвсем пуст.
— Слиза от корабчето — каза някой в контролния център в Базел. Въпреки тъмнината термалният обектив на „Предатора“ регистрира как малката фигурка скача от гемията на кея. После корабчето се изнесе назад и зави към открито море.
Гордън Филипс се наведе над рамото на оператора и нареди:
— Оставете кораба, дръжте на фокус движещата се фигура. Инструкциите светкавично стигнаха в Тумрайт и „Предаторът“ продължи да следи топлинния образ на мъжа, който тръгна покрай брега към Рас ал Хайма.
Пътят беше над седем километра, но Мартин успя да стигне в Стария град още преди полунощ. На два пъти помоли да го упътят и в крайна сметка се озова пред странноприемницата. Тя се намираше на петстотин метра от дома, в който се бе родил и израснал Маруан ал Шехи — пилотът на самолета, който на 11-и септември се вряза в южната кула на Световния търговски център. Тук го смятаха за истински герой.
В погледа на ханджията се четеше нескрита враждебност, докато Мартин не спомена името на Фейсал бин Селим. Като прибави към това и няколко дирхама, обстановката видимо се разведри. Съдържателят го покани да влезе и го заведе до една от одаите. В нея имаше още двама гости, но те вече си бяха легнали.
Вече по-приветлив, ханджията предложи на Мартин да изпият по чаша чай преди лягане. Докато отпиваше от горещата напитка, Мартин успя да обясни, че е от Джеда, но че по произход е пущун.
Мургавите му черти, гъстата черна брада и честото позоваване на Аллах убедиха ханджията, че гостът му е истински правоверен. Разделиха се с взаимни пожелания за лека нощ.
Гемията продължи своя път през нощта. Целта й беше дълбок провлак в самото сърце на Дубай, наречен „Канала“. Преди много години тук наистина имаше само кален канал, над който се носеше тежката миризма на риба, и мъжете замятаха мрежите си във водите му под палещите лъчи на слънцето. Сега Каналът бе последната живописна гледка в оживения град. Край бреговете му акостираха търговски корабчета и лодки, а туристите се тълпяха да разгледат последното късче от „старата Арабия“.
Бин Селим взе такси и се отправи към Аджман, най-малкото и второто по бедност емирство от седемте, на пет километра нагоре по крайбрежието. Там слезе от таксито, влезе в един шумен покрит базар и се изгуби сред пъстрите дюкянчета. Надяваше се да е заблудил евентуалните си преследвачи, ако въобще имаше такива.
Нямаше. Вниманието на „Предатора“ бе заето от една странноприемница в Рас ал Хайма.
Бин Селим излезе от другата страна на базара и се вмъкна в малка джамия. Там помоли имама за услуга. По негова заповед едно от малките момчета припна нанякъде и след известно време се върна с млад мъж, студент в местния технически университет и освен това възпитаник на тренировъчния лагер Дарунта край Джалалабад, който Ал Кайда държаха до началото на 2001-ва.
Възрастният мъж прошепна нещо в ухото на младежа й той кимна и му благодари. После капитанът пак мина през покрития базар, излезе на улицата, хвана такси и се върна при корабчето си в Канала. Беше направил каквото можеше. Сега всичко бе в ръцете на младите. И на Аллах.
Същата сутрин „Контесата на Ричмънд“ напусна устието на Мърси и се озова в Ирландско море. Капитан Маккендрик нареди да поемат на юг. Товарният кораб щеше да се спусне покрай бреговете на Уелс, да заобиколи Португалия, после да мине през Гибралтарския проток и от Средиземно море през Суецкия канал да влезе в Индийския океан.
В трюмовете на „Контесата“, чийто нос цепеше студените мартенски води, грижливо бяха подредени „Ягуарите“, предназначени за сингапурските автокъщи.
Изминаха четири дни. Афганецът следваше инструкциите и не си показваше носа навън. Поне не и на улицата. От време на време излизаше в задното дворче, разделено от външния свят с триметрова двукрила порта. Там паркираха камионетките, които доставяха продукти за странноприемницата.