Нямаше нужда да бъркат в устата или в ануса му. Скенерът свърши цялата работа. Прокараха го бавно покрай тялото му. Ако засечеше чуждо тяло, щеше да бипне. Случи се само веднъж — когато го доближиха до устата му. Отвориха я и внимателно разгледаха всяка пломба.
После му върнаха дрехите.
— Коранът ми остана в странноприемницата — каза пленникът. — Нямам часовник и килимче, но предполагам, че е време за молитва.
Водачът на групата го изгледа мълчаливо през дупките на качулката си и излезе. След две минути се върна с килимче и Коран. Мартин му благодари.
Редовно му носеха храна и вода. Когато влизаха, му правеха знак да отстъпи назад, докато поставят таблата на място, където по-късно може да я достигне без проблем. По същия начин оправяха и химическата тоалетна.
Разпитите започнаха след три дни. Отново му нахлузиха качулка и го поведоха по коридорите. Когато му свалиха качулката, това, което видя, го смая. Човекът, седнал зад масата срещу него, беше млад, елегантен, добре облечен я без маска. Заговори на отличен местен арабски.
— Не виждам смисъл нито в маските, нито в глупавите фалшиви имена — каза той. — Моето впрочем е доктор Ал Хатаб. Да не си губим времето. Ако отговорите ви ме задоволят, ще ви поканим да се присъедините към нас. Ако ли не, страхувам се, че ще бъдете убит веднага. Така че да не се преструваме, господин Измат Хан. Наистина ли сте този, когото наричат Афганеца?
„Ще се интересуват най-вече от две неща — беше казал Гордън Филипс. — Дали наистина си Измат Хан и дали си същият Измат Хан, който се е сражавал при Кала-и-Джанги. Или петте години в Гуантанамо са те променили“.
Мартин погледна усмихнатия арабин в очите. Спомни си предупрежденията на Темиън Годфри. Не се плаши толкова от брадясалите фанатици. Внимавай за тези, които са гладко избръснати, пушат, пият, разкарват се с момичета и въобще искат да минат за такива като нас. Напълно потопени в западната култура. Хамелеони, които прикриват омразата си. Абсолютно смъртоносни. Как беше думата… Такфир.
— Има много афганци — отвърна той. — Кой ме нарича Афганеца?
— А, да, прекарал сте в изолация цели пет години. За вас се говореше много след Кала-и-Джанги. Не знаете нищо за мен, но аз знам доста за вас. Някои от хората ни са бивши затворници в лагер „Делта“. Говорят за вас с голямо уважение. Твърдят, че не сте се пречупил. Наистина ли?
— Питаха ме за мен. Отговорих им.
— Но никога не издадохте другите? Не споменахте имена? Поне така ми го представиха моите хора.
— Затриха семейството ми. Тогава загубих интерес към живота. Как се наказва човек, който вече е мъртъв?
— Добър отговор, приятелю. Е, да поговорим за Гуантанамо. Разкажи ми за Гитмо.
Мартин беше прекарал много часове в наизустяване на всеки детайл от престоя на Измат Хан в американската база. Пристигането на 14 януари 2002-ра, гладът, жаждата, пропитите с урина дрехи, белезниците, които бяха толкова стегнати, че ръцете му седмици наред не можаха да се оправят. Обръсването на косата и брадата, оранжевият гащеризон, тътренето към килията с нахлупената на главата качулка…
Доктор Хатаб старателно си водеше бележки върху жълти листа със старомодна писалка. Щом стигнеха до момент, който му беше познат, се отпускаше назад и се усмихваше.
Късно следобед подаде на Мартин едни снимка и попита:
— Познаваш ли този човек? Виждал ли си го някога?
Мартин поклати глава. Мъжът на снимката беше генерал Джефри Д. Милър, комендантът, наследил генерал Рик Бакъс. Бакъс често присъстваше на разпитите, но генерал Милър оставяше всичко в ръцете на ЦРУ.
— Точно така — каза Хатаб. — Според един от освободените ни приятели той те е виждал, но само в случаите, в които си бил с качулка. И кога условията започнаха да се подобряват?
Разговаряха до вечерта. Накрая арабинът стана и каза:
— Имам да проверявам. Ако казваш истината, ще продължим след няколко дни. Ако не, опасявам се, че ще трябва да дам необходимите инструкции на Сюлейман.
Отведоха го в килията. Доктор Хатаб даде заповеди на пазачите и излезе. Качи се на скромната наета кола и се върна в хотел „Хилтън“, разположен почти в центъра на Рас ал Хайма, над пристанището Ал Сакр. На другата сутрин, облечен в добре скроен кремав костюм, напусна хотела. Докато се регистрираше за полета с „Бритиш Еъруейс“ на международното летище в Дубай, говореше перфектен английски.
Али Азис ал Хатаб беше роден в Кувейт в семейството на висш банков служител. Изкара безгрижно детство. През 1989-а баща му прие поста на заместник-управител на клона на Кувейтската банка в Лондон. Семейството го последва и така избегна нахлуването на Саддам Хюсеин през 1990-а.