Последният отчаян зов на „Яванска звезда“ беше чут от десетина кораба, но най-близо до посочените координати беше един хладилен контейнеровоз, натоварен с пресни плодове за американския пазар. Капитанът му, финландец, не се поколеба и начаса се насочи натам. Видя носещите се по вълните надуваеми салове, а после забеляза спасителните пояси и двете жилетки, на които пишеше „Яванска звезда“. Капитан Райконен уважаваше морските закони, затова нареди да спуснат лодка, която да провери дали в саловете има оцелели. Оказа се, че са празни, и той заповяда да ги потопят. Беше загубил няколко часа и не можеше да си позволи да се задържа повече. Нямаше и смисъл.
После с натежало сърце предаде по радиото, че „Яванска звезда“ е потънал и няма оцелели. Новината стигна до застрахователната компания „Лойдс Интернешънъл“ и загубата бе записана в корабния регистър на „Лойдс“ в Ипсуич. От този момент „Яванска звезда“ престана да съществува.
12.
От първия разпит мина цяла седмица. Единственото занимание на Мартин бе Коранът. Ако продължаваше така, скоро можеше и да попадне в почетния списък на онези, които знаят наизуст всичките 6666 строфи.
От годините, прекарани в спецчастите, беше развил рядко качество — способността да остава неподвижен изключително дълго и да успява да надмогне скуката и нервността.
Затова за пореден път се принуди да превключи към съзерцателното състояние, което единствено може да спаси от умопомрачение затворените в единична килия.
В контролната зала в Едзел обаче не притежаваха този талант. Напрежението нарастваше. Бяха загубили своя човек и натискът от страна на Марек Гъмиени и Стив Хил ставаше все по-осезаем.
„Предаторът“ наблюдаваше както Рас ал Хайма — в случай, че Афганецът все пак се появи отнякъде, така и „Раша“.
Доктор Хатаб се върна чак когато успя да провери всяка подробност от разказите за Гуантанамо. Това съвсем не беше лесно, защото не възнамеряваше да се разкрива пред нито един от четиримата бивши съкилийници, които бяха освободени и върнати във Великобритания. Те многократно повтаряха, че нямат нищо общо с екстремистите и че са попаднали в центъра на събитията съвсем случайно — и независимо какво мислеха самите американци, Ал Кайда можеше да потвърди, че наистина е така.
Ситуацията се усложняваше и от факта, че заради нежеланието си да съдейства, Измат Хан беше прекарал твърде много време в карцера — далеч от очите и ушите на останалите затворници. Самият той признаваше, че е научил малко английски, но причината явно бяха безкрайните разпити, по време на които бе сравнявал казаното от агентите на ЦРУ с думите на преводача.
Оскъдната информация от Афганистан пък сочеше, че бягството от затворническата кола е планирано и изпълнено гениално. Това, което Хатаб нямаше как да знае, беше, че зад акцията стои местната агентура на МИ-6. Генерал Юсуф бе толкова убедителен в гнева си, че шпионите на талибаните и съответно — Ал Кайда, дори за миг не се усъмниха в истинността на случилото се.
— Да се върнем към детството ти в Тора Бора — започна втория си разпит докторът. — Разкажи ми за него.
Хатаб беше умен мъж, но нямаше как да знае и още нещо — че макар самоличността на човека отсреща да бе фалшива, Мартин познаваше афганистанските планини много по-добре от него. Кувейтецът беше прекарал шестте месеца в тренировъчния лагер главно сред араби без никакъв досег с местните планинци.
Той старателно си записа всяка подробност — дори видовете плодни дръвчета в Малокозай. Лист след лист — ръката му бързо се плъзгаше по страниците на бележника.
На третия ден от втория разпит стигнаха до повратната точка в живота на Измат Хан: 21 август 1998-а — денят, в който ракетите „Томахок“ взривиха планинския масив.
— О, да, истинска трагедия — промърмори Хатаб. — Любопитното е, че вероятно си единственият афганец без живи роднини, така че няма кой да потвърди самоличността ти. Забележително стечение на обстоятелствата. Аз съм учен и мразя подобни съвпадения, но все пак — как ти подейства това?
По време на разпитите в Гуантанамо Измат Хан така и не разкри откъде идва силната му омраза към американците. Празнините бяха запълнени от други бойци, оцелели в Кала-и-Джанги и докарани в лагер „Делта“. Измат беше легенда в талибанската армия и разказите за безстрашието му се носеха край лагерните огньове. Следователите научиха за смъртта на семейството му от останалите затворници.