— Остава само една формалност — каза той. — Ще бъдеш ли така добър да повдигнеш робата си до бедрата?
Мартин го направи. Не знаеше нищо за специалността на Хатаб, освен че е защитил докторат. Надяваше се да не е по дерматология. Кувейтецът внимателно разгледа белега. Намираше се точно там, където му бяха казали. Шест шева, зашити преди осемнайсет години в Шаджи от мъжа, когото дълбоко почиташе.
— Благодаря ти, приятелю. Самият Шейх ти праща поздрави. Каква невероятна чест! Двамата с доктора си спомниха за срещата ви и какво сте си казали. Сега той ме удостои с доверието да те включа в мисия, която би причинила на Сатаната много повече скръб от унищожението на кулите. Ти предложи живота си на Аллах. Предложението ти бе прието. Ще загинеш славно, като истински шахид. Името ти ще бъде споменавано и след хиляди години.
Доктор Хатаб беше загубил три седмици и трябваше да навакса. Затова задейства всички налични ресурси на Ал Кайда в региона. Повикаха бръснар, за да приведе мъжа в приличен вид. Трябваше да изглежда като човек от Запада. Мартин запротестира, когато се приготвиха да му обръснат брадата. Един мюсюлманин, още повече и афганец, не бива да се разделя с брадата си. Хатаб намери компромисното решение — да я подкъсят и да я направят на „катинарче“.
После Сюлейман засне лицето отблизо и след двайсет и четири часа се върна с готов паспорт, който декларираше, че приносителят му е корабен инженер от прозападния султанат Бахрейн.
Шивачът взе всички мерки и донесе обувки, чорапи, риза, вратовръзка и тъмносив костюм — и неголяма чанта за пренасянето им.
На следващия ден групата се подготви за път. Сюлейман (който се оказа от Абу Даби) щеше да съпровожда Афганеца през цялото време. Двете местни момчета пък щяха да продължат с тях още съвсем малко, за да изпълнят една последна задача. Къщата бе изоставена във вида, в който бе наета. Доктор Хатаб се взря в очите на Мартин.
— Завиждам ти, Афганецо. Не можеш дори да разбереш колко много ти завиждам. Ти си се сражавал за Аллах, проливал си кръвта си за него и си търпял болката и униженията на неверниците. А сега ще умреш в негово име. Иска ми се да бях на твое място.
После протегна ръка, но се сети, че е арабин, и прегърна Афганеца. На вратата се обърна за последен път.
— Ще влезеш в рая преди мен. Запази ми място до себе си. Нека Аллах те пази.
Сетне излезе. Наетата кола, както обикновено, бе паркирана на няколко преки от къщата. Той по навик се наведе, уж за да завърже връзката на обувката си, и се огледа. Нямаше никого освен някаква млада жена на стотина метра по улицата — опитваше се да запали двигателя на мотопеда си. Очевидно беше местна — тялото и част от лицето й бяха покрити с традиционния джилбаб, но той все пак се раздразни, че жена може да разполага с каквото и да било моторизирано превозно средство.
Обърна се и тръгна към колата. Младата жена пък се наведе напред и произнесе нещо в кошницата пред кормилото. Отличният й английски се дължеше на женския колеж в Челтнам.
— Мангуста Едно, движим се — каза тя.
Всеки, който има някаква представа за онова, което Киплинг нарича „великата игра“, а Джеймс Джизъс Енгълтън от ЦРУ — „огледалния лабиринт“, ще се съгласи, че най-големият враг на шпионските операции са гафовете.
Случайните и непредвидими гафове са проваляли много повече тайни мисии, отколкото предателствата или вражеското контраразузнаване.
Един такъв едва не сложи край на операция „Клин“.
При това всичко тръгна от желанието на различните агенции просто да са полезни една на друга.
Заснетото от двата „Предатора“, които се редуваха над ОАЕ и Арабско море, се препращаше от Тумрайт към авиобазата „Едзел“ — където знаеха какво става, и към американското централно командване в Тампа, Флорида — където мислеха, че англичаните просто извършват рутинно наблюдение от въздуха. Изискването на Мартин беше за мисията му да знаят не повече от дванайсет души и за момента бяха десет. Нито един от тях не се намираше в Тампа.
Кадрите от емирствата преливаха от образи на араби, чужденци, автомобили, къщи и пристанищни хангари. Беше неимоверно трудно да се проверяват един по един. Но гемията „Раша“ и възрастният й капитан бяха обект на специален интерес. Така че щом акостираха някъде, всеки техен гост бе оглеждан под лупа.
А гостите не бяха един и двама. Корабчето трябваше да се товари, разтоварва, да се зарежда с гориво и продукти. Докато го търкаше с четка, оманецът разменяше любезности с минувачите по кея. Наоколо се тълпяха и туристи, запленени от автентичната търговска гемия от тиково дърво. Капитанът непрекъснато посрещаше търговци и приятели. Затова когато един млад избръснат арабин в бяла роба заговори с Фейсал бин Селим, го приеха просто за един от многото.