В МИ-5 си даваха сметка, че са провели страхотна операция. Подробностите бяха пратени с гриф „строго секретно“ само на четирима души. Сред тях бе Стив Хил, който едва не заподскача от радост.
Единият от „Предаторите“ беше пренасочен над крайградската къща в Рас ал Хайма. Но макар в Лондон да беше утро, в Залива вече бе следобед. Разузнавателният самолет успя да заснеме единствено хората, които дойдоха да чистят. И атаката на спецчастите на ОАЕ.
Беше твърде късно да спрат отряда, ръководен от бившия британски офицер Дейв Дефорест. Неговият приятел — шефът на МИ-6 в Дубай, все пак успя да пусне слуха, че атаката е в резултат на анонимен сигнал от съсед.
Двамата чистачи не знаеха нищо. Бяха наети от агенция, която им бе платила предварително. Все пак в къщата бяха намерени косми от черна брада и коса. Съседите разказаха, че е идвал и „Ван“, но никой не беше запомнил номера му. По-късно откриха изоставената кола и се оказа, че е крадена.
От шивача и бръснаря дойде много по-ценна информация. Двамата не се поколебаха да разкрият всичко, което знаеха, но, за съжаление, успяха да опишат само петима мъже. Единият бе Хатаб. Вторият бе Сюлейман, който присъстваше в списъка на местните заподозрени. Другите двама така и не бяха разпознати.
Описанието на петия обаче направи сериозно впечатление на Дефорест. Както и на местния шеф на МИ-6.
Те дори не подозираха за съществуването на Афганеца — затова просто изпратиха данните в Лондон. Нямаха представа, че хората там ще изпаднат в истерия заради един едър рошав мъж с дълга черна брада. Все пак от Дубай уточниха, че той вече е обръснат и вероятно е облечен в мохерен костюм.
Стив Хил, Марек Гъмиени и хората от Едзел се зарадваха най-вече на последните реплики на бръснаря и шивача. Арабите се бяха отнесли към госта си с почит. Той очевидно щеше да напусне Залива жив.
Майкъл Макдоналд и Гордън Филипс споделяха радостта На останалите, но изпитваха и известни съмнения. Знаеха, че агентът им най-сетне е преминал всички проверки и е приет за истински воин на Аллах. И след няколко тревожни седмици бяха засекли „признаци на живот“.
Но беше ли разкрил нещо за „Скат“? Накъде го бяха отвели? Имаше ли как да се свържат с него?
Дори да се свържеха обаче, нямаше да научат нищо. Самият той не знаеше какво точно става.
А това, което никой от тях не подозираше, бе, че в същия момент в Сингапур „Контесата на Ричмънд“ вече разтоварваше скъпия си товар.
13.
Макар никой от групичката да не подозираше, че доскорошното им убежище е разкрито, измъкването им си беше щастлива случайност. Ако бяха поели към някое от шестте емирства на западния бряг, със сигурност щяха да попаднат в капан. Те обаче тръгнаха на изток към Оманския залив и Фуджайра.
Скоро асфалтираният път свърши и заизкачваха нагорещените склонове на Джабал Ибир. След дълъг преход стигнаха върха и оттам се спуснаха към малкото пристанище Диба.
Полицията в град Фуджайра, който се намира доста по на юг, взе под внимание получения от Дубай сигнал и блокира главния път. Бяха спрени и проверени доста „Ванове“, но от четиримата терористи нямаше и следа.
Градчето Диба не представлява нищо особено — няколко редици бели къщи, една джамия със зелен купол и малко пристанище с рибарски лодки, в което от време на време акостира корабче с туристи и гмуркачи.
В един пуст залив недалеч оттам чакаше моторница, издърпана на каменистия бряг. Мощните й извънбордови двигатели бяха вдигнати над водата. Върху палубата бяха наредени резервни туби с гориво. Двучленният й екипаж се криеше под сянката на единствения храст наблизо.
Двамата местни младежи бяха дотук. Щяха да зарежат крадения „Ван“ някъде в планината, а после да се загубят из уличките на родния град на Маруан ал Шехи. Сюлейман и Афганецът увиха западните си дрехи в торбите, за да ги предпазят от пръските солена вода, и помогнаха да избутат моторницата в морето. Тя бавно пое с четиримата си пътници покрай брега на север, за да стигне почти до носа на полуостров Мусандам.
Контрабандистите нямаха намерение да пресичат протока по светло. Двайсетина минути след залез кормчията предупреди останалите да се хванат здраво и даде газ. Моторницата се изстреля от скалистите плитчини и полетя към иранските брегове. От скоростта носът й се вдигна над водата. Мартин прецени, че се движат почти с петдесет възела. Кефиите, с които през деня четиримата бяха увили лицата си, за да ги скрият от жарките слънчеви лъчи, сега ги пазеха от разбиващите се в носа вълни.
След по-малко от половин час пред очите им се появиха първите светлинки от отсрещния бряг. Кормчията насочи моторницата на изток — към Пакистан и Гуадар. Преди месец Мартин беше минал същия курс под платната на „Раша“, а сега се връщаше обратно с десетократно по-висока скорост.