Когато наближиха Гуадар, моторницата намали и спря. Мартин изпита истинско облекчение. Водачите им извадиха фунии и преляха гориво от тубите в резервоара. Как и къде щяха да заредят за обратното пътуване, си беше тяхна работа.
Фейсал бин Селим обясняваше на Мартин, че контрабандистите могат да пресекат разстоянието от Оман до Гуадар и да се върнат обратно само за една нощ. Този път очевидно щяха да продължат още по-нататък и да пътуват и през деня.
По изгрев вече бяха навлезли доста навътре в пакистански води. Движеха се относително близо до брега, но така или иначе, наоколо нямаше любопитни очи и поддържаха добро темпо. Към обяд Мартин предположи, че вероятната им цел е Карачи. Но нямаше представя защо.
Наложи се да презаредят в открито море още веднъж и малко преди залез спряха в едно рибарско селце недалеч от предградията на най-голямото пакистанско пристанище.
Сюлейман може и да не беше идвал тук, но явно някой го бе подготвил добре. Едно от малкото неща, заради които Мартин изпитваше известно възхищение към Ал Кайда, беше колко усилия, време и пари бяха готови да отделят за подготовката и проучването на терена.
Арабинът безпогрешно се насочи към единствената кола в селцето, която се даваше под наем, и успя да договори добра цена. Фактът, че двама непознати слязоха от лодка на контрабандисти и не извадиха никакви документи, не впечатли никого. Намираха се в Белуджистан, където законите на Карачи не важаха.
Колата вонеше на риба и пот, а двигателят й се давеше и не позволяваше повече от шейсет километра в час. Разбитите пътища също. Все пак успяха да стигнат до магистралата, а по нея и до летището, тъкмо навреме.
Съвсем логично Афганецът изглеждаше напълно объркан. Беше пътувал със самолет само два пъти — и то окован в американския С-130 „Херкулес“. Нямаше представа от чекиране и проверка на паспорти и билети. Без да крие усмивката си, Сюлейман го поведе из залите.
Арабинът успя да се ориентира в хаоса на летището и откри гишето на малайзийските авиолинии, откъдето купи два билета за Куала Лумпур. После попълни формулярите за визи на английски и плати в брой с американски долари.
Самолетът им беше „Еърбъс“ 330. Полетът отне шест часа, плюс два заради промяната на часовата зона. Кацнаха в осем и трийсет, малко след като им сервираха лека закуска. Мартин за втори път подаде бахрейнския си паспорт за проверка и се запита дали пак ще мине без проблем. Мина. Фалшификатът беше съвършен.
Сюлейман отново го поведе — този път от залата за пристигащи международни полети към вътрешни заминаващи, Там купи два билета. Мартин видя закъде са чак когато се наложи да покаже бордната си карта. Летяха за остров Лабуан.
Познанията му за него бяха смътни. Беше разположен във водите северно от Борнео и принадлежеше на Малайзия. Туристическите справочници го описваха като космополитен рай, ограден от коралови рифове, но според докладите на западните разузнавания бе по-скоро рай за организираната престъпност.
Навремето Лабуан бил част от султаната Бруней, от чиито брегове го делят някакви си трийсет километра. През 1846-а е завзет от англичаните, които го владеят 115 години, без да смятаме трите по времето на Втората световна война, през които е под японска окупация.
През 1963-та британците отстъпват контрола върху него на новосъздадената държавица Сабах, която по-късно става провинция на Малайзия.
Поначало седемдесетте и пет квадратни километра на Лабуан не предлагат кой знае какви икономически възможности, така че островът си ги е създал допълнително — за да стане една от добре познатите в света офшорни зони, която привлича безброй съмнителни бизнеси.
Мартин си даваше сметка, че пътува към едно от най-опасните пиратски свърталища в региона и че колкото се може по-бързо трябва да изпрати някакъв сигнал към централата, ала още нямаше представа как.
Самолетът кацна за четиридесетминутен престой в Ку-чинг, но на транзитните пътници не бе позволено да го напускат. После отново излетя, направи полукръг и се насочи на северозапад към Лабуан. Далеч под него „Контесата на Ричмънд“ цепеше водите към Кота Кинабалу, където я очакваше товарът от ценен дървен материал.
Малко след излитането стюардесата раздаде на всички формуляри за кацането. Сюлейман взе и двата и ги попълни. Мартин трябваше да се преструва, че не знае добре английски и че не разбира почти нищо от разговорите около себе си. А и въпреки че на летището в Куала Лумпур двамата със Сюлейман се бяха преоблекли в костюми, той нямаше химикалка и не виждаше причина да поиска. По план бяха бахрейнски инженер и омански счетоводител и пътуваха за Лабуан, за да сключат там договор с някаква компания за природен газ. И именно това попълваше във формулярите Сюлейман.