Мартин прошепна, че трябва да отиде до тоалетната, стана и се отправи към задната част на салона. Едната тоалетна беше свободна, но той се престори, че и двете са заети, върна се и продължи напред. В „Боинг“ 737 има икономична и бизнес-класа, разделени от завеса. Мартин имаше нужда от прикритието й.
Застанал пред вратата на тоалетната в бизнес-класата, той се наведе към стюардесата, измърмори някакво извинение и издърпа от предния джоб на блузата й химикалка и празен формуляр. Вмъкна се в тоалетната, надраска кратко съобщение на гърба на картончето, сгъна го, пъхна го във вътрешния си джоб, излезе и върна химикалката. После тръгна към мястото си.
Малкото подредено летище в Лабуан беше пълна противоположност на това в Карачи. Мартин все още нямаше представа къде отиват, но усещаше, че това може да е последният му шанс да изпрати съобщението си, и се надяваше на някакъв късмет.
Късметът го споходи пред вратите на залата, която служеше за чакалня и за заминаващите, и за пристигащите полети.
Инструкциите, дадени на Сюлейман, очевидно бяха точни и подробни. Бяха прекосили половината свят и той се бе справил с формалностите с лекота. Мартин нямаше как да знае, че спътникът му членува в Ал Кайда вече десет години и че е служил вярно на организацията както в Ирак, така и в Далечния изток. Нямаше как да знае и какви точно са уменията му.
Сюлейман спря на улицата и замаха за такси. След минута едно спря. Беше заето, но явно щеше да стовари пътниците си пред летището.
От него слязоха двама души, очевидно англичани. Бяха едри, мускулести млади мъже с къси панталони и шарени ризи, видимо смазани от жегата и влагата. Единият извади пачка малайзийски банкноти, за да плати на шофьора, а другият отвори багажника и почна да измъква оттам куфарите и саковете им. Двамата впрочем се връщаха с материал за местните рифове по поръчка на английското списание „Спорт Дайвър“.
Онзи отзад не успяваше да се справи с багажа — два куфара с дрехи и два сака с водолазна екипировка. Преди Сюлейман да успее да реагира, Мартин се спусна да помогне и докато пренасяше единия сак през тротоара, скришом пъхна сгънатия формуляр в страничното му отделение.
— Благодаря, приятел — каза водолазът, после тръгна с колегата си към гишето за заминаващите, за да се регистрират за полета до Куала Лумпур, откъдето щяха да се прекачат за Лондон.
Указанията на Сюлейман към малайзийския таксиджия бяха на английски. Таксито ги откара до посочената корабна агенция на пристанището, където ги посрещна човек, който явно ги очакваше. Също като тях, и той не носеше традиционно облекло или дълга брада. И той беше такфир. Представи се като господин Лампонг и ги поведе към петнайсетметров катер, с който след минути напуснаха доковете.
Катерът вдигна десет възела и се насочи на североизток към Куда, Сулу и скривалището на терористите във филипинската провинция Замбоанга.
Дотук пътуването бе изтощително, а и не бяха успели да се наспят в самолета, така че люшкането по вълните и морският бриз скоро ги приспаха. Човекът зад руля бе член на Абу Саяф и добре познаваше пътя. Прибираше се у дома. Слънцето залезе и тропическата нощ ги обгърна. Катерът продължи да се носи през нощта, мина покрай светлините на Куда и малко след протока Балабак прекоси невидимата граница на филипинските териториални води.
Господин Уей си бе свършил работата предсрочно и вече пътуваше обратно към Китай. Задачата се беше оказала трудна, но той изпитваше истинска наслада, че най-сетне се намира на борда на китайски кораб и яде качествена китайска храна, а не онези боклуци, които пиратите му сервираха в лагера си.
Не знаеше, а и не се интересуваше с какво точно им е бил полезен. За разлика от убийците от Абу Саяф и неколцината индонезийски фанатици, които пет пъти дневно свеждаха чела в молитва върху черджетата си, Уей Уин Ли беше член на триадата Змийска глава и не се молеше никому за нищо.
Резултатът от усилията му всъщност бе изключително прецизно копие на „Контесата на Ричмънд“, получено от кораб с приблизително същите размери и тонаж. Той не знаеше нито как се казва оригиналният съд, нито как ще бъде наречен новият. Единственото, което го интересуваше, бе уговорената пачка долари — а тя бе изтеглена от банка в Лабуан по кредитна линия, открита от покойния Тефик Ал Кор.