За разлика от господин У ей, капитан Маккендрик се молеше. Даваше си сметка, че не го прави достатъчно често, но все пак в Ливърпул го бяха възпитали в добрите традиции на ирландските католици, затова държеше на мостика статуетка на Светата Дева, а на стената в каютата му имаше разпятие. Преди плаване винаги се молеше за безпроблемно пътуване, а когато се прибираше у дома, благодареше на Бог за милостта му.
Сега обаче, докато местният лоцман внимателно рулираше „Контесата“ покрай плитчините към пристанището в Кота Кинабалу, не му се налагаше да се моли. Капитан Маккендрик за пореден път избърса с кърпа потния си врат и благодари на лоцмана. Най-сетне можеше да се отпусне в климатизираната си каюта и дори да удари една студена бира. Товарът му го очакваше на доковете и с повече късмет щеше отново да поеме на път още следващата вечер.
В Куала Лумпур двамата млади водолази се прекачиха в самолет на „Бритиш Еъруейс“ и погълнаха на борда достатъчно бира, за да се унесат в тежък сън. Полетът трябваше да продължи дванайсет часа, но заради смяната на часовите зони, щяха да кацнат на Хийтроу призори. Куфарите им пътуваха в багажното, а саковете бяха натъпкани в отделенията над главите им. В тях имаше маски, плавници и неопренови костюми. Само водолазните ножове пътуваха в куфарите. Все още никой не подозираше, че в страничното отделение на единия от саковете се намира и един сгънат малазийски формуляр.
Под светлината на прожектора бояджията довърши последната буква от надписа върху кърмата на отвлечения кораб. На мачтата се вееше червеният флаг на британския флот. На бордовете вече пишеше „Контесата на Ричмънд“, а под името на кърмата бе добавено и „Ливърпул“.
Рано сутринта в устието бавно влезе катер. На борда му бяха последните двама души от новия екипаж на бившата „Яванска звезда“. Тези, които щяха да поведат кораба в неговото — и своето — последно пътуване.
Товаренето на „Контесата на Ричмънд“ започна по изгрев слънце, когато температурите още се траеха. Два-три часа по-късно въздухът стана като в сауна. Пристанищните кранове не бяха първа младост, но докерите си знаеха работата. Свързаните с вериги трупи се люшваха над палубата и после внимателно ги спускаха към трюма, където потните членове на екипажа ги подреждаха един до друг.
По обед дори местните работници трябваше да се скрият от жегата и през следващите четири часа на открито на доковете не се виждаше жива душа. Оставаше не повече от месец до пролетните мусони и влажността на въздуха, която рядко падаше под деветдесет процента, вече стигаше близо сто.
Капитан Маккендрик предпочиташе да отплава колкото се може по-скоро, но товаренето приключи чак по залез, а лоцманът, който щеше да го изведе в открито море, щеше да се появи чак на следващата сутрин. Очакваше ги поредната задушна нощ. Капитанът въздъхна и се прибра в климатизираната си каюта.
Местният корабен агент и лоцманът се появиха в шест сутринта и след като беше разписан и последният документ, „Контесата“ напусна пристанището и навлезе в Южнокитайско море.
Също като „Яванска звезда“ неотдавна, корабът се насочи на североизток към протока Балабак, откъдето щеше да поеме на юг през архипелага Сулу към Сурабая, където пък, както мислеше капитанът, го очакваха шест контейнера с фина коприна. Той нямаше как да знае, че всъщност там не го чака нищо.
Катерът спря до малък дървен кей в един от тесните заливи на Замбоанга и господин Лампонг поведе гостите си към някаква постройка, издигната на колове над водата. В нея спяха и се хранеха мъжете, избрани за мисията, която Мартин познаваше като „Скат“, а домакинът му — като Ал Исра. В постройката все още бяха и онези, които участваха в преобразяването на „Яванска звезда“.
Разнородната група включваше индонезийци от Джемаат Ислямия — организацията, отговорна за бомбените атентати в Бали, — и филипинци от Абу Саяф. Разговорите се водеха на тагалог, явански диалект и тук-там арабски. Мартин лека-полека започна да си изяснява кои са бъдещите членове на екипажа и какви са специфичните им задачи.
Явно механикът, щурманът и радистът бяха индонезийци. Стана ясно, че Сюлейман разбира от фото и видео. Каквото и да се случеше, работата му, преди да загине като мъченик, бе да заснеме всичко и с помощта на лаптоп и сателитен видеотелефон да изпрати целия материал в телевизия „Ал Джазира“.
Имаше едно момче, което приличаше на пакистанец, но Лампонг му заговори на английски. От отговора на момчето Мартин предположи, че е от семейство на пакистански имигранти в Англия. Говореше с типичен северняшки акцент. Може би беше някъде от Лийдс, Брадфорд или областта. Мартин не успя да разбере каква точно е задачата му. Реши, че е готвачът.