Хил разполагаше с показанията на бръснаря и шивача от Рас ал Хайма. Беше неговият човек. Сърдечно благодари на младежите и нареди да им осигурят транспорт да се приберат.
После позвъни на Гордън Филипс в Едзел и на Марек Гъмиени във Вашингтон и им разкри съдържанието на бележката.
„Ако обичате страната си, моля ви, когато се приберете у дома, да се обадите на телефон ххххххххх. Просто кажете че според «Клин» става въпрос за един кораб“.
— Направете каквото е необходимо — заповяда Хил на Ед. зел. — И претърсете света за изчезнал кораб.
Лиам Маккендрик и капитан Херман от „Яванска звезда“ имаха сходна съдба. Терористите ги изчакаха да преведат корабите си през архипелазите и тесния проток между Тауитауи и Холо, докато пред тях се разкрие широкото море Сулавеси и, малко по на юг, протокът Макасар.
Екипажът на Маккендрик се състоеше от шестима: петима индийци от Керала, до един християни, лоялни и работливи, и помощникът му — гибралтарец. Когато катерите приближиха, капитанът беше в каютата си. Точно както на „Яванска звезда“, моряците нямаха време за реакция. Десетима въоръжени мъже за секунди прескочиха перилата и се втурнаха към мостика. Господин Лампонг ги последва с много по-спокойна крачка.
Този път обясненията и заплахите бяха излишни. От „Контесата на Ричмънд“ се искаше само едно — да изчезне завинаги. Уви, ценният товар в трюмовете също щеше да си замине.
Бандитите подредиха екипажа на кърмата и откриха огън. Телата на моряците се прекатуриха през перилата в конвулсивен протест към несправедливостта на смъртта. Лампонг не се притесняваше, че труповете могат да изплуват. Акулите си знаеха работата.
Лиам Маккендрик остана последен. Той се пенеше, крещеше и наричаше Лампонг мръсна безбожна свиня. Последното никак не се хареса на мюсюлманина и той се погрижи капитанът, макар и надупчен от куршумите, да е още жив, когато тялото му падне при акулите.
Пиратите от Абу Саяф отлично знаеха какво да направят, за да потопят кораба. И когато морската вода започна да нахлува в трюма през отворените клапи, катерите се отдалечиха да неколкостотин метра и зачакаха. „Контесата“ се наклони, носът й се изправи във въздуха и после бавно се скри под повърхността.
Терористите с пълна скорост се понесоха към Филипините.
Лампонг даде сигнал по сателитния телефон и мъжете в наколната постройка се приготвиха за път. Докато слизаха по стъпалата към моторната лодка, Мартин си даде сметка, че тези, които остават, не изпитват облекчение, а само завист.
Макар да бе прекарал години в спецчастите, той никога не бе срещал терорист-камикадзе. А сега не само бе обграден от такива, но и се беше превърнал в един от тях.
В замъка Форбс дълго бе проучвал мотивите им и познаваше непоколебимото им убеждение, че подкрепят свещена кауза, както и вярата им, че действията им са благословени от Аллах и че с тях си гарантират място в рая. Това бе по-силно от желанието за живот.
Но любовта към Аллах сама по себе си не бе достатъчна. В душите им гнездеше дълбока омраза, която ги разяждаше като киселина. И сега омразата бе навсякъде около него.
Виждаше я по лицата на бандитите от Абу Саяф, които се наслаждаваха на всяка възможност да погубят някой неверник. Виждаше я и у арабите, които се молеха за шанса да унищожат колкото се може повече християни, евреи и несъвършени мюсюлмани. И най-вече я виждаше в очите на Ал Хатаб и Лампонг, които бяха омърсили вярата си, за да провикнат незабелязани в света на враговете си.
Джунглата се точеше бавно от двете им страни. Той огледа спътниците си. Омразата и фанатизмът ги сплотяваха. Чувстваха се по-благословени и от най-праведните вярващи.
Мартин бе убеден, че и те засега нямат ни най-малка представа в какво точно ще се състои саможертвата им, къде отиват, каква е целта им и как ще подходят към нея.
Знаеха единствено, че ще нанесат на Шейтана такъв удар, че за него ще се говори стотици години. И те, като Пророка преди хилядолетия, поемаха на пътуване към небесата. Пътуване, наречено Ал Исра.
Устието се раздели на два ръкава и те поеха по по-широкия. На следващия завой пред очите им изникна закотвен кораб. Носът му бе насочен по течението, корабът бе готов да се отправи в открито море. На палубата му имаше шест големи контейнера. Името му бе „Контесата на Ричмънд“.
За миг Мартин помисли да избяга в джунглата. Имаше достатъчно опит от тренировъчния лагер на САС в тропическите гори на Белийз. В следващия момент обаче разбра колко безсмислено би било. Нямаше да успее да измине и километър без компас и мачете и преследвачите му вероятно щяха да го заловят до час. Щяха да последват дни на ужасяващи изтезания, докато не изтръгнат от него подробностите за мисията. Нямаше смисъл. Щеше да чака по-добра възможност — ако въобще се появеше такава.