Качиха се на кораба един по един. Първо индонезийците — механикът, щурманът и радистът, после арабите — химикът и фотографът, после пакистанецът от Англия със северняшкия акцент, и Афганецът, когото вероятно щяха да научат да борави с руля.
На палубата ги очакваше човекът, който щеше да командва пътуването им към вечната слава. Мартин веднага разпозна лицето му от снимките в замъка Форбс. Пред очите му стоеше Юсуф Ибрахим, дясната ръка на Ал Заркауи, багдадският палач.
Беше нисък и набит, лявата му ръка висеше безжизнена. От досието му се знаеше, че се е сражавал в Афганистан и че по време на въздушна атака е прикрил лицето си с ръка, в която са се забили десетки куршуми. Вместо да му я ампутират, той предпочел да я остави безполезно да виси край тялото му.
Носеха се слухове, че е загинал в същата атака. Не беше. Закърпиха го набързо в пещерите, а после тайно го извозиха в Пакистан, за да му бъде оказана по-сериозна медицинска помощ. А след оттеглянето на съветските войски той сякаш се изпари. По-късно се разбра, че преди отново да се появи на предните линии — този път в Ирак през 2003-та — години наред е бил шеф на охраната в един от лагерите на Ал Кайда.
Дъхът на Мартин спря. Мъжът можеше да познава Измат Хан и да поиска да си поговорят за героичните дни в Афганистан. Командирът на мисията обаче просто го изгледа празно с черните си очи.
Този човек двайсет години с истинско удоволствие бе убивал. По заповед на Ал Заркауи в Ирак бе рязал глави пред камера, а крясъците и молбите на жертвите му му бяха доставяли истинска наслада.
Мартин отвърна на безизразния му поглед и му отдаде очакваната почит. Бъди благословен, Юсуф Ибрахим, палачо на Кербала.
14.
Четиринайсет часа след потапянето на „Контесата на Ричмънд“ преправеният „Яванска звезда“ излезе в открито море. Напусна залива Моро и се насочи на югоизток към протока Макасар, през който „Контесата“ трябваше да мине по план.
Зад щурвала бе единият индонезиец, а от двете му страни — Афганеца и пакистанчето от Англия, които се учеха как се рулира.
Антитерористите, които следят корабите в тази част на света, не престават да се чудят защо често, когато някой съд бива отвлечен, пиратите правят неколкочасови кръгове в морето с пленения екипаж на борда и после го изоставят.
Причината е проста. Подобно на атентаторите от 11-и септември, които са натрупали опит в американски авиошколи, пиратите в Далечния изток имат само един начин да изучат управлението на корабите в реални условия. Индонезиецът зад щурвала на „Контесата“ мина по същия път.
Човекът в машинното имаше различна съдба. Преди години работеше на кораб, отвлечен от Абу Саяф. Предложиха му или да се присъедини към тях, или да умре. Той избра първото.
Третият индонезиец научи всичко за радиовръзката по време на работата си в пристанищните служби на едно малко градче в северната част на Борнео. По-късно се радикализира, постъпи в редиците на Джемаат Ислямия и помогна за доставянето на бомбите в нощните клубове в Бали.
От осемте души на борда само те тримата разбираха от кораби. На другите не им се и налагаше. Арабският химик отговаряше за взрива. Сюлейман щеше да заснеме шокиращите кадри и да ги изпрати където трябва. Ако се наложеше, пакистанският младеж със северняшкия акцент щеше да се престори по радиото на капитан Маккендрик. А Афганецът щеше да се редува с индонезиеца на щурвала.
В края на март в Каскадите все още нямаше и помен от пролетта. Беше кучи студ и склоновете около Хижата бяха покрити с дебел сняг.
Вътре беше уютно и топло. Въпреки денонощната телевизия, дивидитата, музиката и игрите обаче задачата ставаше все по-скучна. Пазачите нямаха кой знае каква работа и шестмесечната мисия се превръщаше в сериозен тест за издръжливост. Те все пак от време на време грабваха ските или снегоходките и се отправиха на освежителни разходки из околността. Затворникът бе лишен от тази възможност.
Когато чу, че началникът на военния съд в Гуантанамо му разрешава да се прибере в родината си, Измат Хан изпита облекчение, защото бе напълно убеден, че не би стоял в затвора в Пул и Шарки повече от година. Вместо това обаче го доведоха в тази пустош — най-вероятно завинаги, от което цялото му същество се изпълваше с ярост.
Щом положението станеше нетърпимо, той нахлузваше палтото и излизаше в ограденото дворче. Можеше да го обходи със затворени очи, без и за миг да загуби ориентация.