Десет крачки на дължина, пет на ширина. Все едно и също. Единствено в небето над главата му понякога се случваше нещо различно.
Най-често то бе покрито с тежки сиви облаци, от които се сипеше сняг. Но по-рано, горе-долу по времето, когато християните украсяваха дърветата и пееха песни, небето бе чисто и съвсем синьо.
От време на време прелитаха орли и гарвани. Птиченца кацаха на стената и го наблюдаваха, вероятно в почуда защо не се присъедини към тях на свобода. Най-много от всичко обаче Измат обичаше самолетите.
Виждаше, че някои от тях са военни, макар никога да не бе чувал нито за Каскадите, където се намираше в момента, нито за авиобазата „Маккорд“ на около седемдесет километра западно от тях. Въпреки това ясно помнеше американските бомбардировачи над Северен Афганистан и не можеше да ги сбърка с нищо друго.
Често прелитаха и пътнически самолети. Бяха в различни цветове и с различни емблеми на опашките, но той си даваше сметка, че това не са национални флагове, а знаци на компании. Освен кленовото листо. Самолетите с кленовото листо се появяваха доста често, винаги идваха от север и набираха височина.
Не му беше трудно да се ориентира в посоките. По залеза разбра накъде е запад. Молеше се в обратната посока, към Мека. Предполагаше, че се намира в САЩ, защото пазачите му очевидно бяха американци. Защо тогава от север идваха самолети с друг флаг? Сигурно там имаше друга държава — страна, чийто символ бе червено листо върху бял фон. Докато бавно обикаляше малката си клетка, той не преставаше да мисли за тази северна държава. А това, което виждаше над главата си, всъщност бяха излитащите от Ванкувър самолети на „Еър Канада“.
В един долнопробен бар на пристанището в Порт ъф Спейн, Тринидад, група главорези нападна и закла двама моряци. До пристигането на тринидадската полиция свидетелите вече бяха развили амнезия и си спомняха единствено, че нападателите, които започнали кавгата, били петима местни. Полицията така и не успя да разкрие нещо повече за инцидента и никой не попадна зад решетките.
Убийците наистина бяха островитяни. Те нямаха нищо общо с ислямисткия тероризъм, но мъжът, който им плати, беше висш функционер на Джемаат ал Муслимин, тринидадското разклонение на Ал Кайда.
Макар да не е добре позната на западните медии, Джемаат ал Муслимин постепенно засилва влиянието си в региона, особено откакто през последните години броят на имигрантите от Средния изток, Централна Азия и Индия, които пренасят исляма в Карибския басейн, все повече и повече расте.
Парите, с които групировката плати на наемните убийци, идваха от сметка, открита от вече покойния Тефик Ал Кор, а заповедта за екзекуцията бе предадена лично от пратеник на доктор Ал Хатаб.
Документите на убитите моряци си бяха в джобовете им и полицията разбра, че са граждани на Венецуела и членове на екипажа на един от венецуелските кораби, акостирал в пристанището.
Капитан Пабло Монталбан бе смаян и дълбоко натъжен от новината за смъртта им, но нямаше никакво време за губене, затова остави подробностите по оформянето на документите и превозването на телата в ръцете на венецуелското консулство. После се свърза с местния си агент с молба бързо да им намери заместници. Онзи поразпита и извади късмет. Върна се с двама млади възпитани индийци от Керала, които се препитаваха като наемни моряци из цял свят и разполагаха с всички необходими документи.
Капитанът веднага ги нае и те се присъединиха към останалите четирима членове на екипажа. Така „Доня Мария“ отплава само с един ден закъснение.
Капитан Монталбан имаше смътната представа, че повечето индийци са хиндуисти, но не знаеше, че има и над сто и петдесет милиона мюсюлмани. Не знаеше също, че радикализирането на мюсюлманите в Индия по нищо не отстъпва на това в Пакистан и че Керала, бивша люлка на комунистическото движение, се е превърнал в един от центровете на ислямисткия екстремизъм.
Новаците в екипажа му наистина бяха прекосили половината земно кълбо като наемни моряци, но по нечия изрична заповед и за да натрупат опит. Католикът от Венецуела нямаше как да предположи, че те работят и за Джемаат ал Муслимин. Пияните нещастници в бара бяха изгубили живота си, за да освободят място за двамата индийци.
Щом разбра за бележката от Далечния изток, Марек Гъмиени незабавно прелетя над Атлантика. Този път обаче водеше със себе си специалист в една малко по-различна област.
— Арабистите свършиха каквото можаха, Стив — каза той на Хил, преди да тръгне. — Сега ни трябват хора, които познават търговските кораби.