Тя поглади пауновите пера на кръглото си ветрило и изведнъж подзе:
— Ах… Аз съвсем не искам гребен от обикновена слонова кост, купен от някой продавач в града. Ти каза, че мога да избирам, нали? Добре, аз искам… аз искам гребена, изрязан от слонова кост, който е в косите на жената на великия жрец. Той е много по-скъпоценен от огледалото на Родопис. Той е бил на една египетска царица, която е живяла отдавна, много отдавна и чието име е толкова мъчно, че аз не мога да го произнеса. Слоновата кост е много стара и жълта, като че е позлатена. На гребена е изобразена млада девойка, която върви по езеро, обрасло с лотоси, по-високи от самата нея; тя стъпя на пръсти, за да не се умокри… Гребенът наистина е много хубав… Доволна съм, че ти ми го даваш… Аз имам зъб на оная, чийто е той. Миналия месец аз бях поднесла на Афродита едно синьо було; на другия ден го видях връз главата на тая жена. Тя беше много прибързала и аз си го поисках назад. Нейният гребен ще бъде отлага за булото.
— А как ще го взема? — попита Деметриос.
— Ах, то е малко по-мъчно. Както знаеш, тя с египтянка и заплита стоте плитки на косата си веднъж в годината, като всички жени от нейното племе. Но аз искам тоя гребен утре и ти ще я убиеш, за да го вземеш. Ти се закле.
Тя направи мило лице пред Деметриос, който гледаше в земята. След това тя живо завърши тъй:
— Аз избрах и огърлицата. Да искам бисерната седмореда огърлица, която е на шията на Афродита.
Деметриос подскочи.
— А, тоя път стана вече много, аз не ще те оставя да се смееш над мене. Нищо, чуваш ли, нищо! Ни огледалото, ни гребена, ни огърлицата!
Но тя закри устата му с ръка и подзе с гальовен глас:
— Не казвай това. Аз зная много добре, че ти всичко ще ми дадеш. Аз съм напълно уверена в това. Аз ще получа трите дара… Ти ще дойдеш при мене утре вечер. Когато настъпи времето да дойдеш, аз ще бъда там, облечена в дрехи, каквито ти би пожелал, изписана по твой вкус, причесана по твой нрав, готова да изпълня и последната ти прищявка. Ако искаш нежност, аз ще те обичам като дете. Ако искаш редки наслади, аз не ще се откажа и от най-мъчителните за мене. Ако искаш тишина, аз ще мълча… Когато поискаш да пея, ах, ти ще видиш, Възлюблений, че аз зная песни на всички езици. Аз зная песни, тихи като шума на изворите, или пък ужасни като приближаваща гръмотевица. Аз зная песни, наивни и свежи като песните, които млада девойка пее на майка си. Аз зная песни, каквито не биха пели в Лампаск, пред които Елефантис би заруменял и които аз тихом ще ти пея. Когато през някоя нощ ти пожелаеш да танцувам, аз ще танцувам до утринта. Аз ще танцувам облечена, във влачещата се своя туника или пък под прозирно було, или с цепнати чорапи и нагръдник с два отвора, през които да излизат навън гърдите ми. Но нали ти обещах да танцувам гола? И гола ще танцувам, ако това би било по-приятно за тебе. Гола, обкичена с цветя, или гола, с разпуснати коси и обагрена като божествено видение. Аз зная да люлея китките си, да огъвам ръцете си, да движа гърдите си, да издавам корема си напред и да свивам задника си, ще видиш! Аз мога да танцувам връз палците на нозете си или пък легнала на постелката. Аз зная всички Афродитини танци, тия, които се танцуват пред Урания, и тия, които се танцуват пред Астарта. Аз зная танци, които другите не смеят да танцуват… Аз ще танцувам всички сластни танци. Когато това се свърши, всичко ще започва отново. Ще видиш! Царицата е по-богата от мене, но в целия си палат тя няма стая, по-удобна за любов от моята. Не ти казвам какво ще намериш в нея. Има неща толкова хубави, че аз не мога ти даде представа за тях, има други — толкова странни, че аз не зная думите, с които бих могла да ти ги опиша. И най подир, знаеш ли, че ще видиш онова, което надминава всичко друго? Ти ще видиш Хризис, която любиш, но която още не познаваш. Да, ти знаеш само лицето ми — ти не знаеш колко хубава съм аз. Ах!… Ах! Ах! Ти ще бъдеш изненадван. Ах! Как би си играл ти с пъпките на гърдите ми, как би огъвал талията ми в ръцете си, как би треперил, стегнат между коленете ми, как би изнемогвал върху движещото се мое тяло. И колко сладостни ще бъдат устата ми. Ах, моите целувки…
Деметриос хвърли към нея един изгубен поглед.
Тя подзе нежно:
— И ти не искаш да ми дадеш някакво си вехто сребърно огледало, когато ще получиш в замяна косата ми, като цяла златна гора в своите ръце?
Деметриос понечи да попипа косата и…
Тя се отдръпна и каза:
— Утре!