— Ще ти го дам — прошепна той.
— Не искаш да вземеш зарад мен някакъв си вехт гребен от слонова кост, който ми се нрави, когато аз ще ти дам в замяна двете си ръце, обвити като два клона от слонова кост около шията ти.
Той се опита да ги погали…
Тя се отдръпна назад и каза:
— Утре!
— Ще го донеса — ниско промълви той.
— Ах, аз знаех — извика куртизанката. — Ти ще ми донесеш и Афродитината огърлица и зарад нея аз ще ти отдам цялото си тяло, което е като полуразтворена бисерна мида, и целувки, повече, отколкото са бисерите в морето!
Деметриос умолително протегна глава. Тя живо усили своя поглед и подложи сластните си устни.
Когато той отвори очи, тя беше вече надалеч.
Малка, по-бледа сянка тичаше след развяното й було.
Той тръгна разсеяно към града, привел чело под тежестта на неизразим срам!
VI.
Девойките
Тъмна зора зазори над морето. Всичко околовръст се обагри с люляков цвят. Пламналото огнище връз кулата на Фара угасна заедно с луната. В теменужените вълни се появиха бегли жълти блясъци, като лицата на сирени с тъмнослезести водораслени коси. Изведнъж развиделя.
На вълнолома беше пусто. Градът беше мъртъв. Над него плуваше оная виделина преди първата зора, която озарява заспалия свят и донася морните сънища през утринта.
Имаше само тишина.
Дългите варки, наредени край кея, подобни на задрямали птици, отпущаха своите успоредни весла във водата. Перспективата на улиците се очертаваше далече с архитектурните линии на сградите и нито кола, нито кон, нито роб не смущаваха техния покой. Александрия беше една просторна самота, видение на старинен град, от векове напуснат от своите жители.
Но ето че по пясъка трепна лек шум и се показаха две млади девойки, едната облечена в жълти, а другата в сини одежди.
И двете бяха препасани с девичи пояси, които минаваха през хълбоците им и се скопчваха много ниско под техните млади кореми. Едната беше нощната певица, а другата — едната от флейтистките.
Свирачката беше по-млада и по-хубава от свойта приятелка. Бледни като синевата на робата и полузакрити от ресниците, очите й слабо се усмихваха. Двете дълги и тънки флейти висяха на цветовидния възел на рамото й. Двоен венец от ириси, завит около двата й крака, се люлееше под леката тъкан на робата й и се сключваше на глезените посредством два сребърни перисцелиса.
Тя каза:
— Не тъжи, Миртоклея, че изгуби нашата табличка. Би ли забравила нявга, че любовта на Родис е твоя любов, или пък можеш да помислиш, ти, неразумнице, че би чела някога сама чертата, написана от ръката ми? Нима аз съм от ония лоши приятелки, които издълбават на нокътя си името на свойта сестра по легло, и се привързват към друга, когато нокътят зарасте! Трябва ли ти спомен за мене, когато аз жива съм цяла твоя? Сега аз съм едва на възраст, през която девойките се омъжат, а в деня, когато те срещнах за първи път, аз не бях и два пъти по-млада от сега. Ти много добре помниш. Беше в банята. Нашите майки ни държеха под ръце и ни люлееха една към друга. Ние дълго време си играхме на мрамора, преди да облечем дрехите си. От него ден ние не сме се разделяли, а преди пет години се влюбихме една в друга.
Миртоклея отговори:
— Има друг един първи ден, Родис, и ти знаеш кои е той. Той беше тогава, когато ти написа тия три думи връз моята табличка, като приплете имената едно с друго. Той беше първият ден. Ние не ще го намерим вече. Но няма нищо. Всеки ден е нов за мене и когато вечери ти се пробуждаш, струва ми се, че никога не съм те виждала. И мене ми се струва, че ти не си девойка, а малка нимфа от Аркадия, напуснала горите, защото Фоибос е пресушил нейния извор. Тялото ти е гъвкаво като маслинова вейка, кожата ти е сладка като вода през лятото. Ирисите обвиват твоите крака и ти носиш лотосовия цвят, както Астарта — разтворения цвят на смоковницата. В коя гора, населена с безсмъртни, е задремала майка ти преди твойто щастливо рождение и кой смел египан или кой бог на коя божествена река се е съединил с нея в тревата? Когато напуснем страната на това ужасно африканско слънце, ти ще ме отведеш към твоя извор, далече отвъд Псофис и Фенея, в пространните гори, дето по меката пръст личат двойните следи на сатирите, смесени с леките стъпки на нимфите. Там ти ще потърсиш изгладена скала и ще издълбаеш върху нея написаното от тебе на восъка: ония три думи, които са нашата радост. Чуй ме, чуй ме, Родис! Кълна се в пояса на Афродита, дето са извезани всички пожелания — всички пожелания ми са чужди, защото ти превъзхождаш моя блян! Кълна се в рога на Амалтея, из който изтичат всички богатства на света — светът ми е безразличен, защото ти си едничкото богатство, което намерих в него! Когато те погледна и когато погледна себе си, аз не зная защо и ти ми отвръщаш с любов. Твоите коси са руси като житни класове; моите са черни като козя козина. Твоята кожа е бяла като овчарско сирене; моята е изпръхнала и обгорена като пясъка край морето. Твоята нежна гръд цъфти като есенен портокал; моята е мършава и безсочна като бор, израснал на скалите. Ако лицето ми разхубавя, то е, защото те възлюбих. О, Родис, ти знаеш, че моята своенравна девственост прилича на устните на Пан, който гризе миртова издънка; твоята е розова и хубава като устата на дете. Аз не зная защо ти ме любиш; но ако един ден ти престанеш да ме любиш, ако, като сестра си Теано, която свири на флейта до тебе, останеш да спиш завинаги в домовете, дето ни наемат да пеем, аз не бих преживяла даже мисълта, че ще трябва да спя сама в нашето легло, и ти ще ме намериш на връщане удушена с пояса си.