В края на всяка година, в присъствието на всички куртизанки се състоеше конкурс, който пораждаше между тоя рояк жени необикновено съревнование; защото дванадесетте присъдени награди даваха право на най-голямото величие, което можеха да бленуват те: влизане в Котитейона.
Този паметник беше обгърнат с такава тайнственост, че днес не може да се опише подробно. Ние знаем само, че той е бил между храма и оградата му и че е имал форма на триъгълник, в основата на който е бил храмът на богиня Котито; в името на тая богиня са ставали ужасни, незнайни нам безчинства. Другите две стени на храма се състояха от осемнадесет жилища. В тях живееха тридесет и шест куртизанки, посещавани толкова ревностно от богатите александрийски мъже, че никога не се отдаваха за по-малко от две мини: те бяха александрийски Бапти. По един път на месеца, при пълнолуние, те се събираха в заключената ограда на храма, полудели от афродизиени напитки и препасани с канонически фалоси. Най-отдавнашната от тридесет и шестте трябваше да глътне смъртоносна доза от ужасната разстрастителна нацедка. Увереността в незабавната смърт й позволяваше да изпитва и без страх да се отдава на най-опасните сладострастия, от които живите се отказват ужасени. Разпененото й тяло ставаше център и образец на шеметна оргия; посред дългите виения, виковете, сълзите и буйните танци, другите голи жени я прегръщаха, мокреха с нейната пот косите си, търкаха се о пламналата й кожа и почерпваха нова буйност от непрекъснатите гърчения на това бясно предсмъртие. Три години живееха тъй тия жени и такова беше в края на третата година опиянението на техния край.
В чест на другите имена на многоликата Афродита, жените бяха издигнали други, по-малко почитани светилища. Имаше даже олтар, посветен на Урания, на която по-сантименталните куртизанки принасяха своите благочестиви дарове; друг един олтар беше посветен на Апострофия, която праща забрава на нещастните в любовта. Друг — на Хризея, която пращаше богати посетители на куртизанките; друг — на Генитилис, закрилница на забременелите; друг — на Колиада, която беше благосклонна към грубите страсти, защото всичко, което имаше връзка с любовта, беше благочестие за богинята. Но всички тия по-малки божества бяха доброжелателки, помагаха само в областта на дребните пожелания. Честваха ги от време на време, тяхната благосклонност беше бързопреходна и отношенията на куртизанките към тях — другарски. Тия куртизанки, на които биваха послушани молебствията, окичваха олтарите им с цветя; а ония, които бяха недоволни, ги омърсяваха с изпражненията си. Тия олтари не бяха нито свещени, нито пазени от жреците и затова оскверняването им не се считаше за грях.
Съвсем друга беше дисциплината в храма.
Храмът, Великият храм на Великата Богиня, най-свещеното място в целия Египет, неразрушимият Астардейон, беше една грамадна сграда, триста тридесет и шест стъпки дълга, издигната на седемнадесет стъпала на върха на градината. Пред златните му двери стояха на стража дванадесет хиеродули — хермафродити, символ на двата предмета на любовта и на дванадесетте часове на нощта.
Входът не беше обърнат на изток, а към Пафос, т.е. към североизточна посока. Никога слънчевите лъчи не проникваха направо в светилището на великата нощна Безсмъртница. Осемдесет и шест колони крепяха архитрава. До половината те бяха обагрени с пурпурен цвят; горните им части излизаха из червеното си облекло с неизказана белота като снагите на прави жени…
Между епистила и корониса дългият поясовиден зоофор развиваше своята животинска, еротична баснословна орнаментация. Изобразени бяха центавреси, яхнати от жребци, кози — от мършави сатири, девици, съвкупени с чудовищни бикове; наяди, притиснати от елени, вакханки, прегърнати от тигри и лъвици, обхванати от грифони. Множеството тия същества се изреждаха пред погледа, обзети от непобедимата божествена страст. Мъжкото се протягаше, женското се подлагаше и при сливането на творческите извори избликваше първият трепет на живота. Тук-там неясно изобразени двойки бяха струпани около някоя безсмъртна сцена: Европа носи красивото олимпийско животно, приведена под тежестта му; Леда води силния лебед, стиснат между младите й бедра. По-нататък ненаситните сирени изтощават в сластните си прегръдки издъхващия Глокос: богът Пан обладаваше прав една разчорлена хамадриада, а накрая на фриза ваятелят беше се изобразил сам пред богиня Афродита; той ваеше от мек восък, взел нея за образец, гънките на един съвършен ктеис, като че ли целият му идеал за красотата, за радостта, за добродетелта беше се укривал дълго време в това скъпоценно и крехко цвете.