злочест, догдето той стоя под Илион.
Най-първо, зло голямо за жената е
Самичка да остане, без съпруга си —
и радост да научи, пак е горестна.
Един ще дойде, втори… и един след друг
с по-страшни вести грачат над палатите.
Ако мъжът ми беше ранен на толкова
Места — тъй както слуховете донасяха, —
решето би била сега снагата му.
Да бе умирал толкоз пъти, колкото
Вестиха, той би рекъл, че е с три тела —
нов Герион, — че триж е взел мъртвешки плащ,
умирайки със всяко от телата си.
Та поради такива страшни слухове
от шията ми, неведнъж притягана
с въже, насила примката са сваляли.
Затуй сега не е дома (тъй както е
Прилично) и на верността ни залогът —
Орест. Не се учудвай. Възпитава се
от верният съратник твой, от Строфия,
фокидиеца. Той казваше за двойната
опасност — и за тебе там, по Илион,
пък и за нас, ако народни смутове
сметат съвета, че обичат хората,
щом паднеш, да те тъпчат още повече.
Знай, няма хитрост в тези разсъждения.
А буйните потоци на сълзите ми
пресекнаха, в тях няма нито капчица.
С очи безсънни плачех аз, изплаках ги,
очаквах твойте упорити пламъци
да заговорят. А заспя ли, буди ме
комарът с тънко свирене, и виждам те
отново сред беди, а те са повече,
отколкото минутите на дрямката.
Но всичко претърпях и с облекчение
ще кажа: Ей, мъжа ми, ето кучето
на стадото, ей котвата спасителна,
и стожера, и рожбата единствена;
ей сушата, нечакана от воина,
и слънчевия светъл зрак след бурята,
и бистрия поток за жадни пътници.
Ах, радвам се на твоето спасение,
затуй те срещам с толкова приветствия!
Назад, о Завист! Толкова страдания
претеглихме до днес! Сега, любезни ми,
слезни, ала не стъпвай с крак по голата
земя, о разрушителю на Илион!
Слугини, ще се бавите? Заръчах ви
по пътя му килими да настелете!
Да се застели с пурпур, че нечакано
в палатите ни го доведе правдата!
А после, с будна мисъл, с помощ божия,
ще сторя както ориста е съдила.
АГАМЕМНОН
Дете на Леда, на дома ми стражнице,
речта ти съответствува на моето
отсъствие, бе дълга. Но похвалата
би трябвало да бъде дар от другиго.
И, после, приеми ме без изнеженост,
не съм жена: недей, като пред варварин,
надава този вик, простряна наземи,
недей събужда Завистта, постилайки
земята! Че за бог са тези почести.
Та смъртен съм, не мога безбоязнено да
тръгна върху тези пъстри тъкани!
Човек, не бог приветствувай в лицето ми!
И без килими, без одежди пурпурни
мъжът е славен. Разумът е най-велик
божествен дар. И нека облажваме
човек, завършил в щастие живота си!
Аз казах, че не съм без страх пред другото.
КЛИТЕМНЕСТРА
Недей престъпва моето Желание!
АГАМЕМНОН
Не ще престъпя своето решение!
КЛИТЕМНЕСТРА
От страх ли си се врекъл на безсмъртните?
АГАМЕМНОН
Добре обмислих всичко и — изрекох го.
КЛИТЕМНЕСТРА
Приам на твое място как би действувал?
АГАМЕМНОН
Аз мисля, би вървял въз пъстри губери
КЛИТЕМНЕСТРА
Тогава се не бой от людски укори.
АГАМЕМНОН
Могъщо е народното съждение!
КЛИТЕМНЕСТРА
Комуто не завиждат, е нищожество.
АГАМЕМНОН
Не е присъща на жената войнственост!
КЛИТЕМНЕСТРА
Та срам ли е да победя честития?
АГАМЕМНОН
А държиш ли много на победата?
КЛИТЕМНЕСТРА
Послушай ме, и сам ми дай надмощие.
АГАМЕМНОН
Да бъде тъй! Събуйте ми обувките,
послушните робини на нозете ми.
И никой бог дано не хвърли зло око
връз мене, като газя в тези пурпури!
Страхувам се, че ще повредя с моите
нозе такива скъпоценни тъкани.
Но стига по това! А тая странница
любезно приеми. Че който властвува
с добро, към него бог отправя топъл взор.
Че никой сам не се запряга в робския
хомот, а тя, цветец между съкровища,
дарена от войската мен, със мен дойде.
Принудиха ме думите ти, слушам те,
отправям се дома по пътя пурпурен.
(Тръгва към двореца)
КЛИТЕМНЕСТРА
Морето — кой ще пресуши водите му? —
безспир създава пурпур, драгоценното
като сребро багрило за одеждите.
А в къщи с божа помощ, царю, имаме
от него, не познаваме оскъдица.
Земята бих застлала с много тъкани,
ако жреците бяха ми предсказали,
че те ще бъдат откуп за душата ти.
Щом има корен, стига чак над къщата
листакът и я пази в летни зноеве.
Ти пак дойде в огнището бащино,
и ти си лятна жега посред зимата.