— Издирваме я от две седмици — възрази Картър. — Тези допълнителни двайсет и четири часа няма да променят нещата. Освен ако някой не е постигнал пробив, за който не ми е известно.
Габриел погледна към Робърт Холтън. Беше изминала повече от седмица, откак го бе видял за последен път. За това време лицето на посланика се бе състарило неимоверно. Министър-председателят щеше да постъпи по-мъдро, ако беше провел тази среща в отсъствието на Холтън. Един отрицателен отговор в този момент би бил проява на неописуема жестокост. А може би го беше поканил именно с тази цел. Така не оставяше на Габриел друга възможност, освен да се съгласи с плана.
— Те ще отправят нови искания — заговори той. — Ще поискат да отида сам. Ще предупредят, че ако някой ме проследи, сделката ще отпадне и Елизабет ще умре. Ще се съобразим с тези искания. — Погледна към Сиймор и Картър. — Никакво наблюдение, нито британско, нито американско.
— Не можете да се впуснете в това, без някой да ви пази гърба — обади се шефът на лондонската полиция.
— Нямам такова намерение — каза Алон. — МИ5 и подразделението за борба с тероризма на Скотланд Ярд ще ни осигурят необходимото наблюдение и подкрепа, но това ще бъде израелска операция от началото до края. Ще вкарам на територията на страната когото и каквото ми е необходимо, за да я осъществя. След това няма да има никакви разследвания и никакви въпроси. Ако има убити или ранени по време на операцията, никой от екипа ми няма да бъде разпитван и подвеждан под съдебна отговорност.
— Невъзможно — процеди Елинор Маккензи.
— Съгласен съм — заяви министър-председателят.
— Колко време ще ви е нужно да съберете парите в брой?
— Всички големи банки в Сити вече са се заели с въпроса — отговори министър-председателят. — До утре в късния следобед задачата ще е изпълнена. Пратката е доста обемна и транспортирането й ще бъде трудно. Смятат, че ще се побере в два големи брезентови сака.
Габриел изгледа поред всички присъстващи.
— Дори не си и помисляйте да слагате някакви проследяващи устройства в парите или в саковете.
— Разбрано — каза министър-председателят. — Всъщност утре е Бъдни вечер. Едва ли е съвпадение.
— Не е, господин премиер. Подозирам, че са подготвяли това дълго време. — Алон погледна часовника си. — Някой може ли да ме закара до американското посолство? След броени минути там ще има телефонно обаждане, на което бих искал да отговоря лично.
— Греъм ще ви закара — каза министър-председателят. — Ще ви осигурим полицейски ескорт. Трафикът в Централен Лондон по това време на деня е наистина ужасен.
На стената над работното място на Джон О’Донъл висеше голям дигитален часовник с червени цифри на черен фон. Габриел обаче не можеше да откъсне очи от телефона. Беше модерен апарат с достъп до двадесет линии, включително вътрешната линия 7512, до която нямаше достъп никъде другаде в сградата. Вътрешна линия 7512 беше личната линия на О’Донъл. Сега тя бе на разположение на Алон заедно с топлия стол на Джон и смачканото му тефтерче.
Часовникът показа 17:59 и секундите започнаха методичния си ход от 00 към 59. Габриел продължи да се взира в телефона — в светещото зелено екранче с надпис 7512 — и в малката пукнатина върху слушалката, направена от Джон О’Донъл в изблик на сляпа ярост в началото на кризата. Минута по-късно, когато часовникът показа 18:00:00, стаята се изпълни с тежко дишане. После, в 18:01:25, Габриел чу, че някой от екипа на О’Донъл се разплака. Той не споделяше песимизма на другите в групата. Знаеше, че терористите са жестоки копелета и ще се възползват от крайния срок, за да се позабавляват за сметка на американските и израелските си противници.
В 18:02:17 телефонът най-накрая иззвъня. Алон, който не искаше да причинява допълнителен стрес на присъстващите, вдигна слушалката, преди да е прозвучал вторият звън. Отговори на обаждането на английски с отчетлив еврейски акцент, така че да няма никакво съмнение кой е на телефона.
— Отговорът е „да“ — каза той.
— Бъди готов за утре, осем часа вечерта. Тогава ще получиш инструкциите.
При нормални обстоятелства един професионалист като О’Донъл щеше да приложи тактики за протакане на преговорите: затруднения при събирането на парите, трудности при получаването на разрешение за предаването на царите — всичко, което би запазило живота на заложника и би накарало похитителите да продължат диалога. Но това не беше нормална ситуация — терористите искаха Габриел — и беше безсмислено да се отлага неизбежното. Колкото по-скоро започнеше, толкова по-скоро щеше да приключи.