— На този номер ли ще позвъните? — попита той.
— Да.
— Ще чакам да ми се обадите.
Щрак.
Алон стана от стола, облече коженото си яке и се запъти към стълбите.
— Къде отиваш? — попита го Картър.
— Тръгвам си.
— Не можеш да си тръгнеш просто ей така.
— Не мога да остана тук, Ейдриън. Чака ме работа.
— Ще те закараме. В този момент ти си нашата единствена надежда. Не можем да те оставим да се скиташ из Лондон без защита.
— Мисля, че мога и сам да се грижа за себе си, Ейдриън.
— Нека поне ти дам оръжие.
— Какви оръжия използвате сега?
— „Броунинг Хай Пауър“ — отговори Картър.
— Малко неугледен, но ефикасен.
— Един или два пълнителя предпочиташ?
Габриел се намръщи.
— Ще ти донеса два — рече Ейдриън. — И допълнителна кутия с муниции, в случай че решиш да се позабавляваш.
Пет минути по-късно, със затъкнатия в колана на панталона зареден броунинг, осигурен му от Картър, Габриел премина край морския пехотинец, който охраняваше Северната врата, и зави по Ъпър Брук Стрийт. Тротоарът край оградата на посолството беше затворен за пешеходци и ограден от полицаи, облечени в жълто-зелените жилетки на лондонската полиция. Габриел премина от другата страна на улицата и се отправи към Хайд Парк. Видя мотоциклетиста две минути по-късно, когато зави по Парк Лейн. Моторът беше мощно БМВ, а фигурата върху него — дългокрака и с каска. Той забеляза издутината под коженото яке — беше от лявата страна. Алон продължи на север към Марбъл Арч, после зави на запад по Бейзуотър Роуд. Когато наближи Албион Гейт, чу рева на беемвето зад гърба си. Моторът се изравни с него и рязко спря. Габриел преметна крак през седалката и прегърна мотоциклетиста през кръста. Усети ръбовете на пистолета под якето и топлата издутина на закръглен женски бюст. Киара потегли и тихо запя. Тя винаги пееше, когато караше мотор.
48. Кенсингтън, Лондон
петък, 18:28 ч.
Тя кара в продължение на петнайсет минути по улиците на Белгрейвия и Бромптън, за да се увери, че не ги следят, после го закара до израелското посолство, което се намираше на Олд Корт Плейс, срещу Кенсингтън Хай Стрийт. Шамрон ги очакваше в кабинета на шефа на местната централа със смрадлива турска цигара в едната ръка и красив бастун от маслиново дърво в другата. Габриел от години не го беше виждал толкова ядосан.
— Здравей, Ари.
— Какви ги вършиш?
— Как дойде толкова бързо?
— Излетях от „Бен Гурион“ тази сутрин, след като научих за подвизите ти в Дания. Възнамерявах да улесня преминаването ти през летище Хийтроу и да те върна вкъщи. Но когато се обадих в посолството, за да ги уведомя, че съм пристигнал, ми казаха, че току-що си напуснал Даунинг Стрийт.
— Опитах да се свържа с теб, но не ме оставиха нито за миг сам.
— Трябваше да се консултираш с нас, преди да се съгласиш на това!
— Нямаше време.
— Имаше предостатъчно време. Разговорът щеше да е много кратък. Щеше да помолиш за разрешение да се заемеш с тази мисия и аз щях да ти кажа „не“. Край на разговора. — Той смачка цигарата си и изгледа ядосано Габриел. — Но сега е късно да отхвърлиш това споразумение. Представяш ли си заглавията във вестниците? Прехвалената израелска разузнавателна служба се страхува да спаси американското момиче. Не ни остави друг избор, освен да продължим. Но ти искаше точно това, нали? Ти си едно малко манипулативно копеле.
— Имах добър учител.
Шамрон мушна нова цигара между устните си, отвори капачето на старата си запалка „Зипо“ и запали.
— Не казах нищо, когато реши да се върнеш в Амстердам, за да отвлечеш и разпиташ Ибрахим Фаваз. Замълчах си и когато отиде в Копенхаген и се опита да преговаряш със сина му. Ако се бях подчинил на първоначалния си инстинкт и те бях върнал вкъщи, нямаше да се стигне дотук. Нямаше право да приемаш тази задача, без да си получил разрешение от твоя началник и от твоя министър-председател. Ако беше някой друг, а не ти, щях да го подведа под отговорност и да го хвърля в Юдейската пустиня, за да изкупи вината си.