Алон бавно кимна.
— Ще ни трябват и миниатюрни радиостанции, за да поддържаме връзка с посланик Холтън.
— Можете да вземете радиостанции от служителите на дипломатическата охрана на посолството — обади се Картър. — Нашите агенти координират работата си с лондонската полиция. Всички можем да настроим апаратите си на една и съща сигурна честота.
Греъм погледна към Габриел.
— Какво ще правим с него? Не може да отиде в Уестминстър в този вид.
— Сигурен съм, че ще му намерим нещо подходящо — каза Ейдриън. — В сутерена има двеста души, които пристигнаха от Вашингтон с куфари, пълни с дрехи.
— А лицето му? Изглежда ужасно.
— Опасявам се, че за да оправим лицето му, ще е нужно коледно чудо.
Греъм Сиймор се намръщи, отиде до бюрото на посланика и вдигна телефона.
— Трябва да говоря с министър-председателя — каза той. — Веднага.
59. Уестминстърското абатство
Коледа, 9:45 ч.
Готическите кули на Уестминстърското абатство — национална светиня на Англия, място за коронации от времето на Вилхелм Завоевателя и гробище на британски монарси, държавници и поети — проблясваха под лъчите на слънцето в студената зимна утрин. Проясняването, обещано предната сутрин от синоптиците, най-накрая бе настъпило.
Габриел не се впусна да разсъждава дали това е добра или лоша поличба. Просто се наслаждаваше на топлината на слънчевите лъчи върху отеклата си буза. Седеше на пейка на Парламънт Скуеър, облечен с взети назаем дрехи и със слънчеви очила, които прикриваха насинените му очи. Лекарите в посолството му бяха дали достатъчно кодеин, за да забрави временно раните си. Въпреки това, беше се облегнал леко на Михаил за опора. Коженото яке на младия мъж още беше влажно от нощта, в която бе преследвал Габриел с мотоциклет из Есекс. Дясната му ръка потупваше нервно избелелите му сини дънки.
— Стига — каза му Алон. — Причиняваш ми главоболие.
Михаил спря за момент, после поднови потупването. Габриел се загледа в триъгълната тревна площ от северната страна на Уестминстърското абатство. Ейдриън Картър стоеше под едно голо дърво на Виктория Стрийт с ушанката, която бе носил онзи следобед, когато бяха посетили заедно парка Тиволи в Копенхаген. До него, с мека шапка, слънчеви очила и микрофон в ухото, бе застанал посланик Робърт Холтън. А до Холтън стоеше Сара Банкрофт, бивша служителка на музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон, по-късно агент на ЦРУ, а сега пълноправен гражданин на невидимия свят. От всички присъстващи единствено Сара имаше представа за жестокостта на операцията, която предстоеше. Щеше ли да я наблюдава? — запита се Габриел. Или този път щеше да се възползва от възможността да извърне поглед?
Той огледа слънчевите улици на Уестминстър. Ели Лавон и Дина Сарид се шляеха по Грейт Джордж Стрийт, Яков и Йоси флиртуваха с майор Римона Щерн пред сградата на Парламента, а Мордекай стоеше под сянката на Биг Бен и разгръщаше туристически пътеводител. Греъм Сиймор се намираше в една незабележима кола в Сторис Гейт, от другата страна на Виктория Стрийт, в компанията на комисаря на лондонската полиция и директора на СО-19 — подразделението за специални операции. Двадесет от най-добрите стрелци на СО-19 бяха извикани по спешност и сега бяха заели позиции около катедралата и заобикалящите я улици. Габриел чуваше в ухото си как си разменят съобщения, но до момента бе успял да разпознае в тълпата само половин дузина от тях. В крайна сметка това нямаше особено значение. Важното бе, че те го познават.
— Зле ли беше? — попита го Михаил. — Имам предвид побоя.
— Просто се позабавляваха — отговори уклончиво Алон. Не му се искаше да се връща към събитията от изминалата нощ. — Нищо не е в сравнение с онова, което Ибрахим е преживял в ръцете на египетската тайна полиция.
— По-добре ли се почувства, докато стреляше в него?
— В Ишак ли?
Младият мъж кимна.
— Не, Михаил, не се почувствах по-добре. Но не се почувствах и по-зле. — Габриел вдигна ръка и посочи северния вход на Уестминстърското абатство. — Виж онези хора там. Много от тях скоро щяха да са мъртви, ако не бях направил каквото бе необходимо.
— Ако не улучим мишените си, пак може да загинат. — Михаил го погледна. — Изглежда, опитваш се да се убедиш, че си имал моралното право да го измъчваш.