— Вероятно си прав. Отидох твърде далеч. Но и всички ние отидохме твърде далеч. Американците преминаха чертата след единайсети септември и сега се опитват да намерят обратния път. За съжаление, целите на терористите не са се променили и поколението, което скоро ще се появи от бойните полета на Ирак, ще бъде много по-жестоко и опасно от терористите, които се появиха в Афганистан.
— Осмелихме се да им се противопоставим, в резултат на което терористите ни обявиха за истинските терористи.
— Това е тайното им оръжие, Михаил. Свиквай.
Габриел чу пращене в слушалката в ухото си. Погледна към северния вход на Уестминстърското абатство и видя как огромните врати бавно се отварят. Греъм Сиймор беше уредил църковните служители да приемат богомолците по-рано от обичайното — проста маневра, която щеше да намали драстично броя на потенциалните жертви. Алон се надяваше, че шахидите няма да се досетят, че това е капан.
— Къде бях? — попита той.
— Говореше за тайни оръжия.
— Снощи, Михаил. Къде бях снощи?
— В Харич.
— Винаги съм искал да посетя Харич — рече Габриел. — Какво видя Киара?
— Само финала, когато те качиха в микробуса. — Михаил сложи ръка на рамото му. — Ще ми се да ме беше оставил да прострелям онова копеле вместо теб.
— Спокойно, Михаил. Коледа е.
— Не и за нас. Надявам се само Ишак да не ни е излъгал.
— Не е — отсече Габриел.
— А ако я отведат другаде?
— Няма. Имаш ли цигари?
Михаил потупа левия джоб на якето си.
— А запалка?
— Имам всичко. Трябва ни само Елизабет.
— На път е — каза Алон. — Скоро всичко ще свърши.
Колата беше „Форд Фиеста“, бледосива и доста ожулена. Авел, мъжът със зелените очи, шофираше, а Каин седеше до нея на задната седалка. Сега, когато бяха без маскировъчни шапки, тя виждаше лицата им за пръв път и бе шокирана от младостта им. Те носеха дебели якета, бяха гладко избръснати и миришеха на одеколон от сандалово дърво. Каин я стискаше за лакътя с лявата си ръка, а в дясната държеше пистолет. Елизабет се опитваше да не гледа към оръжието, дори да не мисли за него. Вместо това се взираше мълчаливо през прозореца. Бяха минали повече от две седмици, откакто не бе излизала навън; две седмици, откакто не бе виждала друго човешко същество, освен Каин, Авел и маскираните им съучастници; две седмици, откакто не бе виждала слънцето и не бе имала някаква представа за времето. Прозорецът за нея беше вход към реалността. „Каин и Авел са от света на прокълнатите — помисли си тя. — От другата страна на стъклото е земята на живите“.
През първите няколко минути не успя да се ориентира. После профучаха край входа на метростанцията в Камдън и от този миг нататък вече можеше да разпознае маршрута, по който се движеха. Въпреки хубавото време, улиците бяха странно пусти. На Тотнъм Корт Роуд видя празнични венци и си даде сметка, че по всяка вероятност е утрото на Коледа.
Пресякоха Оксфорд Стрийт и продължиха по Чаринг Крос към площад „Трафалгар“, после поеха по „Уайтхол“ към Парламънт Скуеър. Спряха за кратко на светофара в югоизточния край на площада, след това завиха по Виктория Стрийт. Тогава Елизабет видя голяма тълпа от хора пред северната кула на Уестминстърското абатство. Встрани от тълпата зърна мъж с ушанка, до когото стоеше позната фигура с мека шапка, която поразително приличаше на баща й. Не беше той, разбира се. Баща й, роден в Колорадо, никога не би сложил подобна шапка.
Миг по-късно завиха по Аби Орчард Стрийт. Авел паркира на непозволено място и изключи двигателя. Каин пусна пистолета в джоба на палтото си и я стисна силно за лакътя.
— Сега ще отидем на малка разходка — каза той. — След това ще те освободим. Излез бавно от колата и сложи и двете си ръце в джобовете на шлифера. Ще те заведем дотам, където трябва да стигнеш. Гледай в земята и не казвай нито дума. Ако не правиш каквото ти казвам, ще те застрелям. Разбра ли?
— Да — потвърди тихо тя.
Каин се пресегна през скута на Елизабет Холтън и отвори вратата й. Тя провеси крака извън колата и стъпи на улицата — първата й крачка към свободата.
Когато микрофонът на Габриел изпращя, стрелките на Биг Бен показваха девет часа и петдесет и седем минути. Гласът, който чу, принадлежеше на Ейдриън Картър.
— Виктория Стрийт — каза тихо Картър. — Сега ще пресече Сторис Гейт и ще влезе в храма. Носи руса перука и жълто-кафяв шлифер.