— Шахидите?
— От двете й страни по един.
— Холтън току-що осъди двама души на смърт, Ейдриън. Сигурен ли е?
— Сигурен е.
— Махни го оттам. Веднага.
Картър хвана Робърт Холтън за лакътя и го поведе към Грейт Джордж Стрийт, а Сара ги последва на две крачки разстояние. Алон и Михаил станаха едновременно и тръгнаха. Сара ги наблюдаваше. „Гледай настрани — помисли си той. — Продължавай да вървиш и гледай настрани“.
Те се спряха за няколко секунди на ъгъла на площад „Парламънт“, за да изчакат да премине един автобус, после пресякоха бързо улицата и влязоха в двора на Уестминстърското абатство. Михаил вървеше от лявата страна на Габриел, дишането му беше повърхностно и учестено, а стъпките — енергични и отривисти като тези на Алон. Беретата на Габриел бе затъкната в колана до левия му хълбок и дръжката й притискаше болезнено едно от счупените му ребра. Щеше да разполага само с части от секундата. Части от секундата да извади оръжието си и да заеме позиция за стрелба. Когато беше момче като Михаил, можеше да го направи за времето, потребно на другите да плеснат с ръце. А сега? Той продължи да върви.
Двамата минаха под рехавите сенки на дърветата, където допреди секунди бяха стояли Картър и Холтън. Когато излязоха отново на слънчева светлина, видяха Елизабет и нейните придружители, които се движеха бавно по тротоара близо до северната фасада на абатството. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила, а дланите — в джобовете на шлифера й. Двамата шахиди, които вървяха от двете й страни, я държаха под ръка. Свободните им ръце бяха мушнати във външните джобове на дебелите им якета.
— Държат пръстите си върху детонаторите, Михаил. Виждаш ли?
— Виждам.
— Виждаш ли хората зад тях? Когато започнем да стреляме, не трябва да пропускаш.
— Няма да пропусна.
— А цигарите?
— Готов съм.
— Продължавай да вървиш.
Двеста богомолци все още стояха пред северната кула и чакаха търпеливо да ги пуснат вътре. Алон хвана Михаил за лакътя и го избута покрай тълпата до пресечната алея. Елизабет и терористите се намираха на четиридесетина метра пред тях и се приближаваха бързо. „Една секунда — помисли си Габриел. — Една секунда“.
Пръстите на Каин бяха впити в лакътя й и ръката му трепереше от страх. Тя се зачуди защо бяха решили да я освободят на многолюдно обществено място като Уестминстърското абатство. После Каин промърмори нещо на Авел на арабски, от което сърцето й натежа. Елизабет внезапно осъзна, че я бяха довели тук, за да я екзекутират, а не да я освободят.
Погледна първо единия терорист, после другия. Дебелите якета, отнесения поглед, треперещите ръце… Те също щяха да умрат тук, разбра тя. Те бяха шахиди и носеха колани с експлозиви. А след няколко секунди и тя самата щеше да стане шахид.
Погледна към тълпящите се хора пред северната кула на Уестминстърското абатство. Истинските мишени бяха те. Елизабет беше отвлечена насред кървава баня и изглежда, възнамеряваха да я екзекутират по същия начин. Но тя нямаше да допусне заради нея да бъде пролята още невинна кръв. Трябваше да направи нещо, да спаси колкото е възможно повече хора.
— Гледай надолу! — скара й се Каин.
Не — помисли си Елизабет. — Няма да гледам надолу. Няма да се подчиня.
И тогава го видя…
Среден на ръст мъж с ъгловати черти, със слънчеви очила и прошарени слепоочия, който вървеше покрай тълпата заедно с един по-млад светлокос мъж. Беше същият човек, който се бе опитал да я спаси в Хайд Парк, Елизабет бе сигурна в това. И щеше да се опита да я спаси отново.
Но как би могъл да го направи?
Каин и Авел държаха ръцете си в джобовете. Щяха да натиснат детонаторите си за секунда. Секунда, която Елизабет трябваше да вземе от терористите и да я даде на двамата мъже, които се приближаваха към нея — двамата мъже, които току-що бяха спрели и палеха цигари.
Няма да се предам — помисли си тя. После изрита с върха на лявата си обувка токчето на дясната и политна към паважа.
Каин я подхвана — една машинална проява на добрина, която му коства живота. Когато се озова отново на крака, тя видя как двамата мъже вадят светкавично пистолетите си и откриват огън. Лицето на Каин изчезна в експлозия от кръв и парченца мозък, а зелените очи на Авел едновременно се пръснаха в орбитите си. Стрелците профучаха като вятър край нея с протегнати напред оръжия, сякаш се надбягваха със собствените си куршуми. Каин се строполи пръв, а мъжът с прошарените слепоочия скочи върху гърдите му и изстреля още няколко патрона в главата му, сякаш се опитваше да го натика под земята. После измъкна ръката на Каин от джоба на якето му и извика на Елизабет да бяга. Образцов затворник до самия край, тя се втурна по тревната площ към Виктория Стрийт, където мъжът с познатия силует и меката шапка я посрещна с отворени обятия. Тя се притисна към гърдите му и се разплака неудържимо.