— Какво става тук?
Той вдигна пътната чанта и каза:
— Ще я занеса в нашата стая.
— Габриел Алон, върни се!
Киара го последва, подтичвайки след него по коридора към стаята им. Когато влезе вътре, видя роклята върху леглото.
— Боже мой, Габриел, какво си направил?
— Поправих всичките си грешки, надявам се.
Тя се хвърли на врата му и го целуна, после прокара ръка през косата си.
— На нищо не приличам. Какво да правя?
— Доведохме фризьорка от Тел Авив. И то първокласна.
— А семейството ми?
Той погледна часовника си.
— Докарахме ги от Венеция с чартърен полет. Кацнаха на летище „Бен Гурион“ преди двайсет минути. В момента летят насам с хеликоптер.
— А пръстените?
Габриел извади от джоба на якето си малка кутия за бижута и я отвори.
— Красиви са — каза Киара. — Помислил си за всичко.
— Сватбите са като операции.
— Не, не са, глупчо. — Плесна го игриво по ръката. — В колко часа ще започне церемонията?
— В колкото кажеш.
— Кога залязва слънцето?
— В пет часа и осем минути.
— Ще започнем в пет и девет. — Тя го целуна отново. — И не закъснявай.
62. Йерусалим
— С твоя екип проведохте забележителна операция — отбеляза Ейдриън Картър.
— Коя?
— Сватбата, разбира се. Жалко, че операцията в Лондон не мина също толкова гладко.
— Ако беше минала гладко, нямаше да си върнем Елизабет.
— Вярно е.
Един сервитьор се приближи до масата им и доля кафе на Картър. Габриел се обърна и погледна стените на Стария град, които проблясваха меко под нежната слънчева светлина. Беше понеделник сутрин. Картър се бе обадил в апартамента му в седем, за да провери дали случайно не е свободен за закуска. Алон се бе съгласил да се срещнат тук, в ресторанта на терасата на хотел „Цар Давид“, защото знаеше, че Ейдриън Картър не прави нищо случайно.
— Защо си още в Йерусалим, Ейдриън?
— Официално съм тук, за да проведа среща с агентите от нашата местна централа. Неофициално — за да се видя с теб.
— И Сара ли е тук?
— Тръгна си вчера. За съжаление трябваше да използва граждански полет. — Картър поднесе чашата с кафето към устата си, но не отпи, а остана загледан в Габриел. — Случвало ли се е нещо между вас двамата, за което трябва да знам?
— Не, Ейдриън, нищо не се е случвало между нас нито по време на тази операция, нито при предишната. — Алон разбърка киселото си мляко. — Затова ли остана в Йерусалим? За да ме попиташ дали съм спал с една от служителките ти?
— Не, разбира се.
— Тогава защо си тук, Ейдриън?
Картър бръкна в горния преден джоб на сакото си, марка „Брукс Брадърс“, извади един плик и го подаде на Габриел. Лицевата страна на плика беше чиста, но щом го обърна, Алон видя, че на капака има надпис, напечатан на машина: Белият дом.
— Какво е това? Покана за барбекю в Белия дом?
— Бележка — отговори Ейдриън, после добави някак педантично: — От президента на Съединените американски щати.
— И сам виждам това. Какво пише вътре?
— Нямам навика да чета чужда поща.
— А би трябвало.
— Предполагам, че президентът иска да ти благодари за това, което направи в Лондон.
— Щеше да е по-добре да го бе направил публично преди месец, когато ме въртяха на шиш.
— Повярвай ми, Габриел. Ако се беше изказал публично в твоя подкрепа, сега щеше да имаш още повече неприятности. Тези неща често имат обратен ефект и понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да не правиш нищо.
Един облак закри слънцето и за момент температурата сякаш спадна с няколко градуса. Алон отвори бележката, прочете я набързо и я пъхна в джоба на якето си.
— Какво пише?
— Лично е, Ейдриън, и ще си остане такова.
— Добър човек — отбеляза Картър.