Той вече посягаше към ключа на лампата, когато забеляза жълтия бележник на Самир, подаващ се от страничния джоб на пътната му чанта. „Вероятно там няма нищо“ — помисли си, но се познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма да може да заспи, докато не се увери. Намери молив в горното чекмедже на нощното шкафче и прекара следващите десет минути в нанасяне на леки щрихи по повърхността на бележника. Тайните на Самир постепенно изплуваха пред очите му. Борове на планински връх, пясъчни дюни в пустиня, паяжина от разклоняващи се линии. Самир ал Масри, привърженик на джихад и ерген мърляч, обичаше да си драска, докато размишлява.
8. Бейзуотър, Лондон
Петък, 7:02 ч.
Събуди го телефонът. Както във всички безопасни квартири, той имаше примигваща лампичка, която показваше, че някой звъни. Тази светеше в синьо. Сякаш полицейска кола безшумно бе влязла в спалнята.
— Буден ли си? — попита Ари Шамрон.
— Вече да.
— Още спиш?
Габриел погледна часовника си.
— Седем сутринта е.
— Тук е девет часът.
Особеностите на международните времеви зони не интересуваха Шамрон. Той смяташе, че всеки агент на Службата, независимо от местоположението му, е длъжен да спи и се събужда в синхрон със самия него. В Службата това бе известно под името „Шамроново централно време“.
— Как мина срещата ти с Греъм Сиймор?
— Напомни ми да не използвам паспорта си на името на Хайнрих Кивер, когато отново влизам във Великобритания.
— Той реагира ли на информацията, която му даде?
— Изглежда, има си по-големи главоболия от няколко младежи от Амстердам.
— Така е.
— Ще трябва да информираме нидерландците за положението.
— Щом Ели приключи с прочистването на архива на Роснер, ще извикаме нидерландския агент за свръзка в Тел Авив и ще си поприказваме с него.
— Само гледай да предпазиш нашия информатор. Той е от хората, които трябва да оставим за черни дни.
— Не се притеснявай, разговорът ни ще бъде много кротък.
— Самолетът пристига в Амстердам в ранния следобед. Ако двамата с Ели работим през нощта, би трябвало да приключим до сутринта.
— Боя се, че Ели ще трябва да довърши работата без теб. Няма да се връщаш в Амстердам.
— А къде ще ходя?
— У дома — отговори Ари. — Един бодел ще те вземе след час и ще те откара до Хийтроу. И се опитай, когато се качиш на самолета, да не изглеждаш така, сякаш те е драла котка, както правиш обикновено. Довечера ще вечеряме на улица „Каплан“.
На улица „Каплан“ се намираше кабинетът на министър-председателя.
— Защо ще вечеряме там?
— Ако нямаш нищо против, предпочитам да не обсъждам нашите висши държавни и разузнавателни дела пред подслушвачите на МИ5 и Британската правителствена централа.
— Това е сигурен телефон.
— Няма такова нещо — възрази Шамрон. — Просто гледай да се качиш на този самолет. Ако попаднеш в задръстване, звънни ми от колата. Ще се обадя на „Ел Ал“ да задържат самолета.
— Няма да го направиш.
Линията прекъсна. Габриел остави слушалката на вилката. Ще вечеряме на улица „Каплан“. Досещаше се каква ще е темата на разговора. Очевидно Амос нямаше да оцелее дълго. Той погледна към телевизионния екран. Три фотогенични млади жени водеха сериозна дискусия за сексуалните лудории на най-известния британски футболист. Габриел потърси пипнешком дистанционното, но вместо това напипа бележника на Самир. Тогава си спомни как се бе събудил посред нощ и бе гледал рисунката — не боровете и пясъчните дюни, а следите от разклоняващите се линии.