— За мен е достатъчно достоверна, за да ви се обадя в два часа и трийсет и четири минути през нощта. — Картър се опита да сдържи яда си. — Обадете се незабавно на шефа на сигурността в посолството и му кажете да изолира целия район и да се погрижи за персонала, докато не разузнаем по-добре положението.
Той затвори, преди дежурният да може да зададе още някой глупав въпрос, и остана неподвижен за миг, чувствайки се напълно безпомощен. Да върви по дяволите НЦБТ! — изруга наум. Щеше да вземе нещата в свои ръце. Позвъни в централата на ЦРУ в лондонското посолство и след минута разговаряше лично със заместник-директора на централата Кевин Барнет. Веднага щом го изслуша, Барнет каза с едва овладяна тревога:
— Има група служители в посолството, които всяка сутрин тичат в Хайд Парк.
— Сигурен ли си?
— Обикновено и аз съм с тях.
— Кой друг ходи?
— Шефът на пресслужбата, човекът за свръзка с ФБР, регионалният агент по сигурността…
— Мили боже! — възкликна Ейдриън.
— А също и…
— Кой още?
— Елизабет Холтън.
— Дъщерята на посланика?
— Боя се, че да.
— По кое време излизат?
— Точно в седем и петнайсет.
Картър погледна часовника си. В Лондон беше седем и трийсет и шест.
— Върни ги в посолството, Кевин. Ако се налага, изтичай лично до Хайд Парк и го направи.
Следващият звук, който Ейдриън чу, бе хлопването на телефонната слушалка отсреща. Той затвори, изчака десет секунди и позвъни на Габриел.
— Мисля, че има група дипломати, които в момента тичат в Хайд Парк — каза той. — Колко бързо можеш да стигнеш дотам?
Картър чу още едно щракване от затваряне на телефон.
Бяха влезли в парка през Брук Гейт, тичаха на юг по Броуд Уок до Хайд Парк Корнър, после на запад по Ротън Роу, минаха край Розовата градина и Дел. Елизабет Холтън излезе начело на групата, когато стигнаха до Албърт Мемориъл; след това двамата със специалния агент от службата за дипломатическа сигурност рязко увеличиха темпото, насочвайки се на север по Ланкастър Уок до Бейзуотър Роуд. Джак Хамънд задмина Елизабет и увеличи още повече темпото до Виктория Гейт, после затича по Уест Каридж Драйв до брега на Сърпънтайн. Като минаваха край крайбрежния навес за лодки, нечий мобилен телефон започна да звъни. Беше на Крис Пети — специалния агент от службата за дипломатическа сигурност.
Те изглеждаха като обикновени куфари с колелца. Но не бяха. Страничните стени и колелцата бяха подсилени, за да могат да издържат на тежестта на експлозивите, а бутоните на телескопичните дръжки бяха свързани с детонатори. Куфарите се носеха от четирима мъже, които в момента се приближаваха към четири отделни мишени: станциите на метрото Пикадили Съркъс, Лестър Скуеър, Чаринг Крос и Марбъл Арч. Мъжете не знаеха нищо един за друг, но имаха много общи неща. И четиримата бяха египтяни. И четиримата бяха готови да приемат смъртта така, както неверниците обичаха живота. И четиримата носеха електронни часовници „Сейко“, чиято аларма щеше да иззвъни точно в седем часа и четиридесет минути.
На Габриел му бяха необходими две минути да се облече и да вземе беретата и още минута, за да слезе по стълбите до улицата. Когато пристигна на Бейзуотър Роуд, светна червената светлина на светофара. Без да й обръща внимание, той хукна между колите и влетя в парка. Точно тогава чу подземния грохот от експлозията и усети как земята внезапно потръпна под краката му. Спря за миг, несигурен какво бе това, после се обърна и затича към центъра на парка.
Крис Пети спря и извади телефона от калъфчето, закачено за колана на анцуга му.
— Вие продължавайте напред — извика той. — Минете по обичайния маршрут. Ако мога, ще ви догоня.
Останалата част от групата се отклони от брега на Сърпънтайн и се насочи към групата дървета в северната част на езерото. Крис погледна дисплея на телефона си. Звъняха от кабинета му в посолството. Той натисна зеленото копче и бързо вдигна апарата до ухото си.
— Пети.
Пращене…
— Тук е Крис Пети. Чувате ли ме?
Тишина…
— Мамка му!
Той затвори и хукна след другите. Двайсет секунди по-късно телефонът отново иззвъня. Този път, когато го вдигна до ухото си, връзката беше отлична.