Мъжът в униформа на „Адисън енд Ходж“, който събираше боклуци край алеята, вдигна поглед, когато групата бегачи зави по алеята, водеща от стария полицейски участък до Дървото на реформаторите. Вторият фалшив бус на „Адисън енд Ходж“ беше паркиран в отсрещния край на алеята и друг униформен мъж влачеше гребло по земята. Бяха се подготвяли за този миг повече от година. Тридесет секунди — бе казал планиращият операцията. — Ако трае повече от трийсет секунди, няма да се измъкнете живи от парка. Мъжът бръкна в найлоновия чувал за боклуци, който държеше в ръката си, и напипа нещо метално и студено: автоматичен пистолет „Хеклер и Кох МР7“, зареден с четиридесет бронебойни патрона. Той премести пипнешком превключвателя за режима на стрелба на желаната позиция и бавно преброи до десет.
Случайно или умишлено, Крис Пети не приключи разговора си с посолството и хукна след своите колеги. След като зави към стария полицейски участък, ги видя почти веднага. Бяха преполовили разстоянието до Дървото на реформаторите и приближаваха два зелени буса „Форд Транзит“, паркирани край алеята. Не беше необичайно да се видят работници в парка рано сутрин — Хайд Парк се простираше на площ от 350 акра и се нуждаеше от постоянни грижи и поддръжка, — но тяхната истинска цел се разкри секунди по-късно, когато задните врати на бусовете се отвориха и оттам изскочиха осем въоръжени мъже в черни гащеризони и маскировъчни шапки. Безполезните викове на Пети бяха чути и записани в оперативния център на службата за сигурност, както и гърмежите на автоматичните оръжия, и последвалите писъци. Крис бе улучен десет секунди след първоначалния залп и предсмъртните му стенания бяха уловени от цифровите звукозаписни устройства в центъра. Той успя да каже само една дума, преди да издъхне от раните си, макар че минаха няколко минути, докато поразените му колеги в посолството разберат смисъла й: Градинарите…
Габриел чу първите изстрели още докато бе в откритата част в северния край на парка. Той измъкна беретата си и се втурна между дърветата, после внезапно се закова на пътеката. На петдесет метра от него се разиграваше сцена от кошмарите му: проснати на земята тела, мъже в черни гащеризони, които дърпаха бореща се жена към задната врата на очакващия ги бус. Габриел вдигна пистолета си, но се въздържа да стреля. Наистина ли бе атентат? Дали не бе попаднал на полицейска тренировка или на снимките на филм? Мъжете в черно наистина ли бяха терористи, или бяха актьори? Най-близкото тяло лежеше на трийсетина метра. На земята до него имаше мобилен телефон и деветмилиметров пистолет „ЗигЗауер Р226“. Алон припълзя бързо до проснатия мъж и коленичи до него. Кръвта и дупките от куршуми бяха реални, както и безжизненият поглед в широко отворените очи. Тогава разбра, че не е нито полицейска тренировка, нито заснемане на филм. Беше атентатът, от който се бе страхувал и който се разиграваше пред очите му.
Терористите не го бяха забелязали. Все още на едно коляно, той вдигна беретата с две ръце и се прицели в единия от мъжете в черно, които теглеха жената към буса. Беше на тридесет метра от него — изстрел, който бе произвеждал безброй пъти досега. Натисна спусъка два пъти в бърза последователност, щрак-щрак, точно както бе трениран да го прави. Миг по-късно видя розов проблясък и мъжът падна безжизнен на земята, като играчка, пусната от дете. Габриел премести мерника си леко вдясно и отново стреля. Разлетяха се пръски кръв и мозък. Още един терорист бе мъртъв.
Сега вече последва ответен огън. Габриел се претърколи от пътеката и се прикри зад дънера на едно дърво; градушка от куршуми нацепи кората на трески. Когато стрелбата спря, той се подаде иззад дървото и видя, че терористите са успели да натикат жената в буса. Един от тях затваряше задната врата, а останалите тичаха към втория бус. Габриел се прицели в този, който затваряше вратата, и стреля. Първият куршум уцели мъжа в лявата плешка и го завъртя. Вторият го прониза в гърдите.
Бусовете рязко потеглиха и се насочиха по тревата към Марбъл Арч и натовареното кръстовище в североизточния ъгъл на парка. Алон скочи на крака и хукна след тях, после спря и стреля няколко пъти в задната част на буса, в който знаеше, че има само терористи. Бусовете продължиха към арката. Габриел тича след тях още няколко секунди, след това, давайки си сметка, че вероятно няма да може да скъси разстоянието, се обърна и затича обратно към мястото на атентата.
На напоената с кръв пътека лежаха разпръснати девет трупа. Шестимата американци бяха мъртви, както и двамата терористи, които той бе повалил с изстрел в главата. Този, който преди минута бе насилвал жената да влезе в буса, сега се мъчеше да си поеме въздух, а от разреза за устата в маската му шуртеше кръв. Габриел изрита настрани пистолета от ръката му и дръпна шапката от главата му. Лицето му се стори смътно познато. Внезапно осъзна, че това е Самир ал Масри, египтянинът от Амстердам.