Погледът на арабина започна да блуждае. Алон обаче искаше да узнае нещо от него, преди да умре. Той го повдигна, като го сграбчи за предницата на гащеризона, и му удари силен шамар през лицето.
— Къде я водят, Самир? Кажи ми какво ще правите с момичето!
Очите се фокусираха за миг.
— Откъде знаеш името ми?
— Знам всичко, Самир. Къде отвеждат момичето?
Египтянинът се усмихна насмешливо.
— Щом знаеш всичко, защо ме питаш?
Габриел го удари отново, този път по-силно, и го разтърси толкова яростно, че се уплаши да не му е счупил врата. Това беше без значение. Самир умираше. Алон насочи пистолета си в лицето му и изкрещя:
— Къде я водят? Кажи ми, преди да съм ти пръснал черепа!
Ала арабинът само се усмихна отново, вече не с насмешка, а с блажената усмивка на човек, който е осъществил желанието си да умре. Габриел го бе отвел до вратите на смъртта и щеше да бъде щастлив да го види да преминава през тях. Той допря дулото на пистолета до лицето на терориста и се готвеше да натисне спусъка, когато чу зад гърба си вик:
— Хвърли оръжието и вдигни ръце!
Алон пусна египтянина, остави беретата на напоената с кръв земя и бавно вдигна ръце. Споменът му за случилото се след това беше доста неясен. Спомняше си, че бе проснат на земята и гледаше втренчените в него безжизнени очи на Самир. После някой го халоса с все сила в тила и му се стори, че черепът му се разцепи надве. Почувства остра болка и пред очите му заиграха ярки петна. След това видя жена в тъмносин екип, която убийци с черни маскировъчни шапки отвеждаха в покрита с пепел долина.
Телефонът иззвъня в апартамента на втория етаж в Белия дом в три часа и четиринадесет минути. Още след първото позвъняване президентът вдигна слушалката и бързо я долепи до ухото си. Веднага позна гласа в другия край на линията. Беше неговият съветник по националната сигурност Сайръс Мансфийлд.
— Опасявам се, че е имало друг атентат в Лондон, господин президент.
— Колко тежко е положението?
Мансфийлд отговори на въпроса му колкото се може по-деликатно. Президентът затвори очи и прошепна:
— Мили боже!
— Британците правят всичко по силите си да затворят изходите на Лондон и да им попречат да избягат — добави Сайръс. — Но както може да се очаква, в момента там е ужасен хаос.
— Подгответе залата за извънредни ситуации. Ще сляза след пет минути.
— Разбрано, сър.
Президентът затвори телефона и седна в леглото. Когато включи нощната лампа, съпругата му се размърда и го погледна в лицето. Вече бе виждала това изражение.
— Колко тежко е положението? — попита тя.
— Пак е имало атентат в Лондон. — Той се поколеба. — И Елизабет Холтън е взета за заложница.
Втора част
Земята на чужденците
11. Ню Скотланд Ярд
събота, 12:26 ч.
— Няма да се оплаквам прекалено много от силния удар по главата.
Лимузината на Греъм Сиймор излезе от предния двор на Скотланд Ярд — централата на лондонската полиция, и зави по Бродуей. Шефът на МИ5 изглеждаше много уморен. И имаше защо. Бомбени експлозии бяха разтърсили метрото при станциите Марбъл Арч, Пикадили Съркъс, Лестър Скуеър и Чаринг Крос. Шестима американски дипломати и охранители бяха убити в Хайд Парк, дъщерята на американския посланик — Елизабет Холтън, бе изчезнала и се смяташе за отвлечена. И единственият арестуван досега беше Габриел Алон.
— Поискаха да вдигна ръце и да хвърля пистолета — продължи Габриел. — Подчиних се на заповедта им.
— Опитай се да видиш нещата от тяхната гледна точка. Канел си се да застреляш човек в главата и си бил заобиколен от осем трупа. Невероятен късметлия си, че изобщо са ти дали възможност да се предадеш. Били са в пълното си право да те застрелят. Така са обучени да постъпват, когато се сблъскат с предполагаем атентатор самоубиец.