— Шофьорът ми ще те закара до едно от нашите най-сигурни убежища — каза Сиймор. — Дори не си помисляй да избягаш. Той е добре въоръжен и е отличен стрелец.
— Къде ще отида, Греъм? Нямам паспорт.
— Сигурен съм, че би могъл да се снабдиш с такъв.
Сиймор посегна към вратата, но спря.
— Има ли още нещо, което да ни кажеш, Габриел? Нещо, което може да ни помогне да открием Елизабет Холтън?
— Казах ти всичко, което знам.
— Всичко, освен името на твоя източник от Амстердам.
— Обещах да го защитя, Греъм. Знаеш какво означава да защитиш източник.
— В подобни времена източници като твоя трябва да бъдат използвани и изгорени.
— Предпочитам да го запазя, Греъм. Той рискува живота си, идвайки при нас.
— А не ти ли е хрумвало, че е възможно да е свързан по някакъв начин със случая?
— Не е.
— Надявам се да си прав — отговори Сиймор. — Според моя опит източниците рядко казват цялата истина. Всъщност в повечето случаи лъжат. Това правят те. Точно затова са източници.
Временният дом на Габриел се оказа очарователна къща, заобиколена от двеста акра частна земя сред ниските хълмове на Котсуолдс. Управителят на имота Спенсър, грубоват червенокос ветеран от МИ5, го запозна с правилата на следващата сутрин, по време на безгрижната му закуска в огряната от слънце трапезария. Имаше неограничен достъп до телевизия, радио и лондонските вестници, но не и до телефон. Разрешено му бе да използва всички стаи в главната сграда, но се налагаше да ограничи до минимум взаимоотношенията си с обслужващия персонал. Можеше да се разхожда сам на територията на имението, но ако искаше да отиде в селото, трябваше да му се организира ескорт. Всичките му действия щяха да бъдат наблюдавани и записвани. Всеки опит за бягство щеше да завърши с провал и да доведе до лишаване от всички привилегии.
Габриел прекарваше времето си, като внимателно следеше развоя на британското разследване. Сутрин ставаше рано и четеше купчинката лондонски вестници, които го очакваха в стаята за закуска заедно с чая и препечените филийки. След това отиваше в библиотеката и търсеше британските и американските новинарски канали за достоверна информация за съдбата на Елизабет Холтън и самоличността на похитителите й. Седемдесет и два часа след отвличането никой не бе поел отговорност и нямаше обявени искания. Посланик Холтън стоически отправи апел за нейното освобождаване, същото направиха американският президент и британският министър-председател. Дните се нижеха бавно и телевизионните експерти бяха склонни да допуснат, че дъщерята на посланика е била убита от похитителите или е загинала още при нападението. Габриел смяташе тези хипотези за прибързани и най-вероятно — неверни. Той бе видял изпипаната операция в действие. Беше убеден, че накрая похитителите ще се покажат и ще заявят своите искания.
На четвъртия ден от своето затворничество той си уреди да отиде до селото и прекара близо час в скитане по магазините на главната улица. Купи вълнен пуловер за Киара и красив дъбов бастун за Шамрон. Когато се върна в къщата, завари Спенсър в предния двор, размахал лист хартия, сякаш съдържаше необикновено важни новини, дошли от далечния край на кралството. Така и беше. Британците се бяха съгласили да свалят всички обвинения срещу Габриел в замяна на неговите свидетелски показания при официалното разследване на атентатите. Имаше запазено място за вечерния полет за Тел Авив, уредено му бе самостоятелно и безпроблемно качване на борда. Една кола щеше да го вземе след час. Колата все пак се оказа с ескорт. Автомобилите бяха американски, както и изисканият на вид мъж, облечен в дипломатически сив костюм, който седеше на задната седалка на лимузината.
— Добър ден, господин Алон — каза посланик Робърт Холтън. — Позволете ми да ви закарам до летището. Бих искал да поговорим.
— Всъщност на мен дължите освобождаването си — продължи посланикът. — Когато разбрах, че още сте задържан, обадих се на министър-председателя и настоях веднага да ви освободи.
— Знаех, че американците имат значително влияние на Даунинг Стрийт, но не подозирах, че имат властта да освобождават затворници.
— Последното нещо, което би искал министър-председателят, бе да види как отправям публично искането си. Проучването на общественото мнение показва, че сега съм най-популярният човек във Великобритания. Моля ви, кажете ми защо изобщо пресата си дава труд да прави подобно проучване?