— Благодаря ви, господин премиер.
Затвори телефона и погледна към Алон.
— Лондонската полиция преди малко е нахлула в къща в Уолтамстоу, Източен Лондон. Нищо. — Замълча замислено. — Току-що ми дойде наум, че вие сте последният човек, който е видял дъщеря ми… искам да кажа, последният свестен човек.
— Да, господин посланик, предполагам, че съм аз.
— Видяхте ли лицето й?
Габриел кимна утвърдително.
— Да, сър, видях лицето й.
— Те нараниха ли я?
— Не изглеждаше да е ранена.
— Беше ли уплашена?
Алон отговори честно:
— Сигурен съм, че беше много уплашена, сър, но не отиде доброволно. Бореше се с тях.
В очите на Робърт Холтън внезапно блеснаха сълзи. Личеше си, че са сълзи на гордост.
— Радвам се, че се е борила — каза посланикът. — Надявам се, че го прави и в този момент.
12.
Тя се бе съпротивлявала. Беше се борила яростно и много по-дълго, отколкото бяха очаквали. Съпротивляваше се, докато бягаха от Хайд Парк по Еджуеър Роуд, както и в гаража в Мейда Вейл, където я прехвърлиха в друг бус. Беше драла и ритала. Беше плюла по скритите им под маскировъчните шапки лица и ги бе наричала страхливи убийци. Накрая бяха принудени да й сложат инжекция. Това не й хареса. После вече не се съпротивляваше.
Стаята й беше малка и квадратна, със стени от пенобетон, боядисани в слонова кост, и циментов под. В нея нямаше нищо друго, освен сгъваемо войнишко легло с твърда като тухла възглавница и бодливо вълнено одеяло, което миришеше на нафталин и дезинфектант. Ръцете и краката й бяха оковани с белезници и лампата винаги бе светната, така че нямаше представа дали е ден или нощ. На металната врата имаше шпионка, през която постоянно я наблюдаваше изпълнено със злоба кафяво око. Тя си мечтаеше да забие скалпел в него. Когато заспиваше, а това й се удаваше рядко, сънищата й бяха изпълнени с насилие.
Взаимоотношенията й с похитителите бяха сведени до абсолютния минимум и бяха подчинени на стриктни правила. Те бяха установени още първия ден, след като тя се съвзе от въздействието на опиатите. Общуването се осъществяваше писмено — с бележки, пъхнати под вратата на килията й. При получаването на такава бележка тя трябваше да отговори тихо с „да“ или „не“. Бяха я предупредили, че всяко отклонение от процедурата ще бъде наказвано с лишаване от храна и вода. Досега бяха й задавали само два въпроса. Единият беше: „Искаш ли храна?“. Другият: „Искаш ли да използваш тоалетната?“. Всеки път, щом бележката с въпроса се появеше под вратата, тя отговаряше с „да“, независимо дали беше гладна, или й се налагаше да се облекчи. Положителният отговор й даваше възможност да се откъсне от монотонното взиране в безличните бели стени. Той означаваше контакт с похитителите й. И независимо колко ги мразеше, това й действаше странно успокояващо.
Храната винаги бе една и съща: малко хляб и сирене, шише вода и няколко парченца шоколад, ако се бе държала добре. За тоалетна й служеше жълта пластмасова кофа. Само двама от похитителите й влизаха в килията. Те носеха маскировъчни шапки, за да крият лицата си, но тя се научи да ги разпознава по очите. Единият имаше много тъмни очи, другият — лешниково зелени, които й се струваха перверзно хубави. Нарече мъжа с тъмните очи Каин, а този с лешниково зелените — Авел. Каин носеше храната й, а на горкия Авел се падаше да отнася кофата й. Той бе достатъчно мил да отвръща зелените си очи, докато го правеше.
Мислено разиграваше игри, за да запълни дългите празни часове. Спускаше се шеметно по безкрайни ски писти сред кристалночист въздух. Извършваше сложни операции и преговори всичките си скучни учебници по медицина. Често говореше с майка си. Но най-много мислеше за момента на своето залавяне. Сцената се въртеше постоянно в паметта й като видеолента, над която нямаше контрол: изскачащите от бусовете мъже в черни гащеризони, разкъсаните тела на приятелите й, лежащи на земята в Хайд Парк, мъжът, който се опита да я спаси. Беше го зърнала за кратко, докато я теглеха към задната врата на буса — слаба фигура с прошарени слепоочия, подпряна на едно коляно, с пистолет в протегнатите си напред ръце. Често се чудеше кой беше той. Надяваше се един ден, ако се спаси, да има възможността да му благодари.
Ако изобщо се спаси… По неизвестни причини й беше по-лесно да си представи собствената си смърт, отколкото момента на своето освобождаване. Знаеше почти със сигурност, че е обект на мащабно издирване, но надеждата, че ще я открият, постепенно започна да се топи. Дните отминаваха и бележките се появяваха с умопомрачителна последователност. „Искаш ли храна?… Искаш ли да използваш тоалетната?…“ Но на петия ден — същия, в който мъжът с прошарените слепоочия се качваше на самолета на летище Хийтроу — се появи различна бележка. Тя гласеше: Един от хората ми се нуждае от лекар. Ще ни помогнеш ли?