— Колко ще трае?
— Година. Най-много година и половина. Имаш достатъчно време да реставрираш още няколко картини за твоя приятел в Рим.
— Няма начин това да остане скрито цяла година, Ари. Винаги си казвал, че разузнавателната служба е най-неподходящото място за съхранение на тайни.
— В момента само трима души са посветени в това: ти, аз и министър-председателят.
— И Узи.
— Трябваше да го включа в играта — каза Шамрон. — Узи е моите очи в Службата.
— Може би за това и аз съм ти нужен там.
Стареца се усмихна.
— Не, Габриел, искам те там, за да мога да затворя очи.
— Не смяташ да умираш, нали, Ари?
— Искам просто малко да подремна.
Алон се обърна и погледна през задния прозорец на лимузината. Втората кола ги следваше отблизо. Той се извърна към Шамрон и го попита дали има някакви новини от Лондон за Елизабет Холтън.
— Все още нищо от нейните похитители — отговори Стареца. — Нищо и от британците, или поне нищо, което искат да кажат публично. Но е възможно ние да получим полезна информация.
— Откъде?
— От Египет. Рано тази сутрин нашият най-голям „актив“ в ЕСС ни изпрати сигнал, че има нещо за нас.
Съкращението ЕСС означаваше Генерална дирекция на Египетските служби за сигурност — учтив начин за назоваване на египетската тайна полиция.
— Кой е той? — попита Габриел.
— Вазир ал Заят, шефът на Отдела за борба с религиозния екстремизъм. Той има една от най-трудните задачи в Близкия изток: да не позволи на египетските ислямски екстремисти да съборят режима. Египет е духовният център на ислямския фундаментализъм и естествено египетските ислямисти са основният компонент на Ал Кайда. Вазир знае за световното джихадско движение повече, от когото и да е друг на света. Той ни осведомява за стабилността на режима на Мубарак и ни подава всяка информация, която подсказва, че египетските терористи са се насочили към нас.
— Какво има този път?
— Няма да го узнаем, докато не разговаряме с него — отвърна Шамрон. — Срещаме се извън страната.
— Къде?
— В Кипър.
— Кой е наблюдаващият агент?
— Шимон Пацнер.
Пацнер беше шефът на централата им в Рим, която играеше ролята и на централа на Службата за операциите в цялото Средиземноморие.
— Кога Шимон ще замине за Кипър?
— Утре сутрин.
— Кажи му да остане в Рим.
— Защо?
— Защото аз ще отида в Кипър да се срещна с египтянина.
Ари посрещна изявлението на Алон с мълчание.
— Твоето участие в този случай официално приключи — каза накрая. — Сега това е проблем на американците и британците. Имаме си достатъчно грижи.
Габриел се облегна назад.
— Бях там, когато се случи, Ари. Искам да направим всичко, което можем, за да я намерим.
— И ще го направим. Шимон Пацнер се занимава с Вазир от три години. Той ще отиде в Кипър и ще ни прати доклад за срещата си.
— Сигурен съм, че е така, но настоявам да отида там вместо него.
Старата стоманена запалка на Шамрон блесна в тъмнината.
— Още не си мемунех, синко. Освен това, забрави ли, че снимката ти е във всички вестници?
— Не опивам зад желязната завеса, Ари.
Шамрон поднесе огънчето към цигарата и после го угаси с един замах на жилавата си китка.
— Използваш собствените ми думи срещу мен — каза той. — Върви, Габриел… замини утре за Кипър. Но гледай в отдела за промяна на самоличността да направят нещо с това твое лице. С действията си в Хайд Парк си спечели още един враг.
— Греъм Сиймор ми каза същото.
— Е — процеди неохотно Ари, — поне е бил прав за нещо.
Двайсет минути по-късно Габриел влезе в апартамента си. Лампите във всекидневната светеха и във въздуха се носеше леко ухание на ванилия. Той остави чантата си на новия диван и влезе в спалнята. Киара седеше в края на леглото и съзерцаваше пръстите на краката си с очевиден интерес. Тялото й бе увито в хавлия, кожата на голите рамене и краката бе силно загоряла от слънцето. Тя вдигна поглед към него и се усмихна, сякаш не бяха се виждали няколко минути, а не няколко седмици.