Египтянинът отпи и продължи:
— По-късно задълбочи грешката си. Позволи на „Мюсюлманско братство“ да действа открито и ги поощри да разпространяват своите фанатични възгледи извън страната, особено в окупираните територии — Западния бряг и Ивицата Газа. Освен това насърчи и финансира създаването на групировки, които бяха още по-радикални от Братята. Едната беше „Гама’а ал Исламия“, или Ислямската групировка. Другата беше „Ал Джихад“. През октомври 1981 година „Ал Джихад“ се обърна срещу човека, който помогна за нейното създаване, и уби Садат, докато приемаше военния парад в Кайро. В очите на ислямистите той имаше много грехове, но най-големият беше подписването на мирен договор с Израел. Преди да открие огън, убиецът му — лейтенант Халед Исламбули, изкрещя: „Убих фараона и не ме е страх от смъртта“. „Гама“ и „Джихад“, разбира се, още са с нас — каза Вазир. — Тяхната цел е да унищожат режима на Мубарак, да го заменят с ислямска република и после да използват Египет като оперативна база за повеждането на световен джихад срещу Запада и Израел. Двете групировки са подписали декларацията на Ал Кайда за война срещу „кръстоносците“ и евреите и формално са под командването на Осама бен Ладен. Египтяните съставляват повече от половината от основния състав на Ал Кайда и държат пет от деветте позиции в управителния съвет Шура. И естествено дясната ръка на Осама е Айман ал Зауахири — лидерът на „Джихад“.
— Значи Египет не се различава от Саудитска Арабия — вметна Габриел. — Мислите, че можете да се споразумеете с ислямските терористи, като им давате пари, насърчавате ги и насочвате гнева им навън. А сега те заплашват да ви унищожат.
— Вие правехте същото, приятелю. Не забравяй, че в началото Службата и Шабак подкрепяха „Хамас“, защото смятаха, че ислямистите са добър балансьор на левите от ООП.
— Съгласен съм — рече Алон. — Но нали не очакваш да ти платя петдесет хиляди долара за съобщението, че Ал Кайда е отговорна за отвличането на дъщерята на американския посланик в Лондон? В такъв случай щях да си спестя парите и да се обърна към Си Ен Ен. Там има доста експерти, които твърдят същото.
— Не е Ал Кайда — каза Ал Заят. — Това е съвместна операция, нещо като обединяване на силите.
— Кой е другият партньор?
Египтянинът отиде до барчето с напитки и отново си напълни чашата.
— Освен „Гама“ и „Джихад“, през седемдесетте години бяха създадени и други групировки. Броят им надхвърля петдесет. Някои са просто студентски групи, които не могат да организират дори бригада за гасене на пожар. Други се оказаха добри. Много добри. — Той отпи от уискито. — За съжаление групата, която се роди в университета в Ел Миня, беше една от добрите. Те се нарекоха „Мечът на Аллах“.
Мечът на Аллах… Името естествено бе познато на Алон. Всеки, който се бореше срещу ислямския тероризъм, го знаеше. В края на седемдесетте години — след историческата визита на Садат в Йерусалим — група студенти, професори и държавни служители от град Ел Миня, Горен Египет, се бяха обединили около ревностния ислямски духовник шейх Таид Абдул Разак. Шейх Таид бе приел проста програма за завземането на властта в Египет: смяташе да подложи египетското общество на такъв терор и кръвопролития, че режимът да падне от само себе си. В началото на деветдесетте години почти бе успял. Опиянен от изгледите за успех, той бе решил да разгърне кампанията си в световен мащаб доста преди появата на Ал Кайда. Бе изпратил емисари в Европа да основат клонове на „Мечът на Аллах“ сред създаващите се там мюсюлмански общности, а неговият по-голям брат и най-близък съветник — шейх Абдула Абдул Разак, бе заминал за предградията на Вашингтон, за да обяви джихад на най-важния закрилник на египетския режим — правителството на Съединените щати. През 1998 г. шейх Абдула бе признат за виновен по обвиненията, че е подготвял заговор за взривяването на Държавния департамент, Капитолия и щабквартирата на ФБР, и бе осъден на доживотен затвор. Скоро му бяха поставили диагноза, че е болен от рак. Освобождаването на шейха преди смъртта му се бе превърнало в най-важната задача на „Мечът на Аллах“.