17. Американското посолство в Лондон
петък, 17:19 ч.
В импровизирания оперативен център имаше само един телефон, който никога не се използваше за изходящи обаждания. Той беше свързан с модерно дигитално записващо устройство, както и с мрежата за проследяване на обажданията на лондонската полиция. Телефонната слушалка беше червена, а звукът бе усилен до максимум. Само един човек имаше право да се докосва до него: специален агент Джон О’Донъл, ръководител на програмата за управление на кризи във ФБР и шеф на групата за преговори при операции за освобождаване на заложници.
След изчезването на Елизабет Холтън телефонът бе звънял четиридесет и седем пъти. До този момент нито едно от обажданията не бе прието за достоверно от О’Донъл и неговите партньори от лондонската полиция, като исканията на някои от обадилите се бяха породили кратки изблици на смях в инак мрачните дни. Един от позвънилите каза, че ще освободи Елизабет Холтън срещу сумата от сто хиляди британски паунда. Джон се съгласи да преговаря и мъжът бе арестуван по-късно същата вечер на паркинга на една кръчма в Западен Съсекс. Друг заяви, че ще я освободи, когато Америка изтегли войските си от Ирак. Трети каза, че ще го направи, когато Израел разруши селищата си по Западния бряг. Тийнейджър поиска среща с известна американска актриса със съмнителен талант. Друг заяви, че ще освободи заложничката срещу билети за футболния мач между „Арсенал“ и „Челси“ през уикенда. Един мъж се обади, защото бе изпаднал в депресия и имаше нужда да поговори с някого. О’Донъл поговори с него пет минути, за да се увери, че от Скотланд Ярд са проследили обаждането, и пожела на човека приятна вечер, докато полицаите се придвижваха към него, за да го арестуват.
Обаждането, което постъпи в телефонната централа на посолството малко след осемнадесет часа, беше съвсем различно. Мъжът беше променил гласа си по електронен път — първият позвънил, който използваше такова устройство. „Имам информация за Елизабет Холтън — спокойно каза той на телефонистката. — Свържете ме със съответния човек. Ако изтекат повече от пет секунди, ще затворя и тя ще умре. Разбрахте ли ме?“
Телефонистката поясни, че наистина е разбрала, и учтиво го помоли да остане на линия. След две секунди телефонът на О’Донъл в оперативния център иззвъня. Той вдигна червената слушалка и бързо я долепи до ухото си.
— Обажда се Джон О’Донъл от Федералното бюро за разследване — каза той отчетливо. — С какво мога да ви помогна?
— На брега на Бийкън Пойнт — съобщи електронно промененият глас, — погледнете под обърнатата лодка. Това искане ще е нашият първи и последен контакт.
Линията прекъсна.
О’Донъл затвори телефона и прослуша обаждането на записващото устройство, после вдигна слушалката на друг телефон, който звънеше директно в Скотланд Ярд.
— Това ми се видя достоверно — каза той.
— И аз съм на същото мнение — рече полицаят в другия край на линията.
— Проследихте ли го?
— Беше от мобилен телефон. Нещо ми подсказва, че няма да го хванем. Звучеше като истински професионалист.
— Къде се намира Бийкън Пойнт?
— На южния бряг, на около петнайсет километра източно от Плимът.
— На какво разстояние е от Централен Лондон?
— На около двеста и четиридесет километра.
— Искам да съм на мястото на получаването на… каквото и да е то.
— Кралските военноморски сили ни предоставят „Морския крал“ за такъв сценарий; намира се на лондонското летище за хеликоптери.
— Къде е това летище?
— На южния бряг на Темза, между мостовете Батърси и Уондсуърт.
— Кажете им да включат двигателите. Можете ли да ме откарате дотам?
— Две полицейски коли ще бъдат пред посолството след две минути.
— Изпратете ги на Ъпър Брук Стрийт — каза О’Донъл. — Там няма репортери.
— Дадено.