— Как беше полетът? — попита Ейдриън Картър.
— Имате много хубав самолет.
Картър топло стисна ръката на Алон и погледна към куфарчето.
— Смяташ да стоиш дълго или само два-три дни?
— Само толкова, колкото съм добре дошъл — отговори Габриел.
— Надявам се, че носиш и нещо друго, освен чисти ризи и бельо.
— Така е.
Ейдриън уморено се усмихна и безмълвно въведе Алон в кабинета си.
Габриел прие чаша черно кафе и седна на дивана. Картър взе дистанционното от края на безупречно подреденото му бюро и го насочи към панел с телевизионни монитори. Елизабет Холтън незабавно се появи на един от екраните. Седеше на пода на безлична стая, облечена в същия спортен екип, който бе носила в Хайд Парк сутринта на отвличането. В ръцете си държеше брой на лондонския „Таймс“, чието водещо заглавие съобщаваше за собственото й похищение. Зад нея стояха четирима мъже с черни гащеризони, черни маскировъчни шапки и зелени ленти на главите с монограм, изобразяващ кръстосани меч и полумесец. Този, който беше точно зад Елизабет, държеше в едната си ръка голям нож, а в другата — лист с написаното изявление. Четеше го на арабски с египетски акцент.
— Предполагам, не се нуждаеш от превод — каза Ейдриън.
Слушайки внимателно, Габриел поклати глава.
— Казва, че е от „Мечът на Аллах“. Искат да освободите от затвора шейх Абдула Абдул Разак и да го върнете в Египет до следващия петък, осемнадесет часа лондонско време. Казва също, че ако не изпълните техните искания, дъщерята на посланика ще умре. Няма да има никакво удължаване на срока, никакви преговори и никакъв друг контакт. Ако бъде направен опит за освобождаването на Елизабет Холтън, тя незабавно ще бъде убита.
Екранът потъмня. Картър изключи телевизора с дистанционното и погледна към Алон.
— Не изглеждаш изненадан.
— Вчера научих за връзката на „Мечът на Аллах“ със случая. Затова съм тук.
— Откъде научи?
— Имаме си източници и методи, Ейдриън. Източници и методи.
— Хайде — каза меко Картър. — Заложен е животът на една жена. Сега не е време да браним териториите си.
— Само защото сме в мирни отношения с Египет, не означава, че не ги шпионираме. Трябва да знаем дали режимът ще се задържи, или ще падне. Трябва да знаем дали няма да се окажем изправени пред враждебна ислямска република, въоръжена с модерни американски оръжия. И невинаги получаваме нужната ни информация от нашите приятели тук, в Лангли.
— Вашият шпионин е от Египетската служба за сигурност, нали?
Габриел въздъхна примирено.
— Нашият шпионин се занимава с опазването на Мубарак и режима му.
Картър прие думите като потвърждение на предположението си.
— Защо ние похарчихме повече от петдесет милиарда долара в подкрепа на този режим, а вие открихте връзката с „Мечът на Аллах“ преди нас?
— Защото сме по-добри от вас, Ейдриън, особено в Близкия изток. Били сме по-добри и ще продължаваме да бъдем. Вие притежавате безспорна военна мощ и силна икономика, но ние изпитваме постоянния страх, че може да не оцелеем. Страхът е много по-могъща мотивация от парите.
Картър замислено остави дистанционното върху бюрото и се отпусна на шефския си стол.
— Кога получихте видеозаписа? — попита Алон.
Ейдриън му каза.
— Излезе ли нещо за това в британските медии?
— Още не — отвърна Картър. — Нашето желание бе да не се оповестява… поне не веднага. Искахме да си запазим възможността да планираме отговора си, без медиите да крещят по нас при всеки обрат.
— Не бих разчитал на МИ5 и Скотланд Ярд да запазят задълго тайната. Някой ще я разкрие, тъй както разкриха моята намеса и арестуването ми.
— Не бъди толкова строг към Греъм Сиймор — каза Картър. — Нуждаем се от него, както и ти. Ние, колегите от тайните служби, не се съсипваме един друг в трудни времена като днес. Ние се обединяваме и си превързваме раните. Варварите са пред вратата.
— Варварите отдавна разбиха вратата, Ейдриън. Днес те живеят сред нас и погубват децата ни. — Габриел отпи от кафето. — Каква е позицията на президента?